Как се пръкнали болестите по людете
Българска народна приказка
Едно време нямало болести. Хората си умирали или от дълбока старост, или от вражи ятаган, или пък от някое злощастие (да речем — подплашат се конете и прекатурят каруцата в някоя дълбока дупка или пък селският бик на муши човек).
Живеели тогава в един град две стари моми. Не могли те да се омъжат навреме, че били много бедни. А осиромашали, защото били хем мързеливи, хем пък много лакоми на ядене. Та като видели, че вече няма накъде и ще умрат от глад, едната рекла на другата:
— Хайде, сестрице, да станем трески и да тръгнем да тресем людете, та пак да ядем сладко и благо. Защото щом на някой му е скършено, легне, а близките почват да му дават все хубаво ядене и пиене — всичко, каквото му се прище.
— Хайде! — съгласила се другата. — Само че кажи ми, какви трески ще бъдем, защото аз не знам що е това? — Когато човек пие заморен вода или пък яде зелени сливи или вмирисано месо, ние ще му влезем в сърцето и ще го тресем: в най-голяма жега ще му дъхаме такъв студ, че да му тракат зъбите, а в най-голям мраз ще го хвърляме в огън, да се поти като на баня. Ще мъчим трескавия, а ние ще добруваме и ще живеем царски-господарски на чужд гръб. Хайде, тръгвай подире ми! Щом излезем на улицата, първите люде, що поминат, ще ги хванем да ги тресем.
Речено-сторено! Седнали на пейката край портата и за чакали. Ето ги, подир някое време задават се двама души: единият — богат търговец, другият — сиромах воденичар. Спуснали се мързеланите и тихичко се промъкнали в сърцата на двамата мъже: първата у търговеца, втората — у воденичаря. Почнали да ги кършат и тресат. Тътъ, тътъ — правел единият, тъ тъ, тътътъ, тътътъ — правел другият. Кихат, кашлят, едвам се довлекли до дома.
Веднага домашните на богатия се разтичали, постлали му мех дюшек, чисти чаршафи, подложили му под главата пухена възглавница, покрили го с копринен юрган; питат го какво да му дадат да пие, та да се загрее.
Научили се роднините и приятелите на търговеца, че не е добре и надошли да го споходят. Един му подава павурче с ракия-зехтинлия, друг — червено вино тригодишно, трети — свинска наденица, четвърти — баница от брашно, с копринено сито пресято, пети — рачел, тетовски ябълки и други овошки и благини. Всеки носи от хубаво по-хубаво да се отсрами, защото търговецът имал много роднини и приятели, които го тачели заради богатството му. Затова, като гледали как го тресе и трака със зъби, всички много го жалели — нали дотогава не били виждали треска да тресе. Пък като се залежал така доста време, надонесли му толкова благини — цяла бакалница да напълниш!
А треската гледала тия хубави работи и се облизвала, почвала да тресе болния още по-силно, сетне го оставяла на мира за малко — да си почине. И щом го претресяло и му олекнело, болният ставал толкова ящен, че всички край него се чудели къде туря това ядене и пиене. Пък то треската, що била у него, ядяла и пиела всичко това. И каквото и се приисквало — давали й. Проклетата треска яде, пие, па легне да спи, а на богатия само корема надува, за да го мързи да стане. Защото на мързеланата сега й се спяло и я мързяло сто пъти повече, отколкото преди, когато не била треска, че такова ядене и пиене и такива меки дюшеци по-рано не била и сънувала.
Пък домакинята току бута трескавия си мъж, придумва го:
— Събуди се, домакине, разбуди се! Донесла съм ти вода да си измиеш очите. Стани, поразшетай се малко из двора да глътнеш чист въздух, та дано ти подобрее! Доста си лежал бе, мъжо — ето вече става три години време. Ден и нощ спиш; повече от всички ни ядеш, а нищо не ти се лепи. Само шкембето ти се подува — заприличало е на бъчва, а вратът ти е изтънял като точилка.
— Ох, мари жено — отвръща едва-едва болният, — кой слепец не иска да прогледне, та и аз да не искам да стана да се поразтъпча. Ами като ме е упоила тая напаст невярна, все на сън ме избива. А щом се наспя, проклетницата току ме грабне за врата, та ме тресе, както някое куче, когато тресе бял дроб. Пък след като ме потресе и остави, прияжда ми се така, сякаш отвътре някоя ламя ненаситна е зинала и ям, ям — колкото повече ям, толкова по-тежко ми става, сънят ме събаря, унасям се и не помня вече кой съм и къде съм. Затова, жено, не мога да се вдигна от постелята.
— Ами, какво да направим, бе мъжо, та да те привдигнем? Триста лечители викахме, никой не ти помогна. Я ми позволи да потърся някоя мъдра жена да ти побае, та дано пък тя да ти помогне.
— Търси бе, жено! Викай врачки, баячки, знахари, дервиши, попове! Когото видиш и чуеш, викай, та дано ме изправи.
Станала жената, отишла при една бедна бабичка, прочута врачка-баячка. Разправила и за теглото на мъжа си и я довела в къщи. Видяла бабата болния: пита-разпитва го какво го боли, какво яде и пие и накрай му рекла: