— Помага бог, овчарю! — рекъл момъкът.
— Дал ти бог добро, момче — отвърнал овчарят. — Накъде си тръгнал?
— А бе, брате — почнал да му се оплаква момъкът, — откакто съм се родил, все се трудя и мъча, а пък не мога да изкарам колкото за хляба. Не ми върви — и това си е! Тръгнах най-сетне за там, дето се отрежда сполуката на хората, да питам до гроб ли все така ще ми върви, или ще дойде и за мене ред да видя сполука. Не знаеш ли, брате, накъде се намира това място, дето се дели хорската сполука?
— Не съм чувал — рекъл овчарят — за такова място. Но ако ти помогне бог да го намериш, ще те моля и за мене да попиташ. Ето, от дълги години овчарувам; най-напред имах десет овци, а сега имам двеста, но една с една не са: коя шугава, коя сляпа, коя куца, все недъгави. Питай оня, който дели сполуките, защо е това и докога ще трае тъй.
— Ще питам — обещал момъкът и си продължил пътя.
Пак вървял, вървял, изминал сума път. Дошъл до някаква река, минал по моста и се спрял под една круша да си отпочине и да пие вода. Като седнал под крушата, тя го попитала:
— Накъде ходиш, побратиме, та си се толкова уморил?
Той разказал на крушата всичко и я попитал не знае ли къде се отреждат хорските сполуки.
— Не знам — рекла му крушата, — но ще те моля, ако намериш това място, да питаш й за мене. Ето, виж ме: всяка пролет цъфтя, а не мога едно зърно да вържа. Питай, моля ти се, оня, който раздава на хората сполуките, от какво е това и докога ще бъде все тъй.
— Добре — казал момъкът, — ще попитам, само да стигна до онова място.
Починал си той, па се запътил отново. Питал, разпитвал, никой не могъл да му каже. Срещнал го на един кръстопът някакъв пътник и го заговорил:
— Накъде, побратиме, ако е рекъл господ?
Момъкът и нему разказал всичко, па го запитал не е ли чувал де се делят на хората сполуките.
— Ще ти кажа — рекъл му пътникът. — Аз тъкмо оттам ида. Хвани тоя път, по който се връщам аз, и върви все направо. По него, по него, докато стигнеш до една планина. Ще уловиш пътеката и ще се качиш навръх планината. Там има едно много широко поле, а край него — лозе. Като стигнеш там, ще видиш един старец с бяла брада, който копае лозето с две мотики: във всяка ръка държи по една мотика. Накрай лозето ще видиш колиба; влез вътре, вземи една мотика, па тръгни, та копай след стареца, но си мълчи. Само копай, колкото можеш, и нищо недей продумва, докато не те запита старецът. Работи при него, той няма да те остави гладен.
Момъкът уловил пътя, а скоро се провидяла и планината. Тръгнал по една пътека към върха. Ходи, ходи, край няма пътеката: все кърши нагоре, наляво, надясно, губи се между храсти и дървета, чупи се между скали, а върхът не се вижда. Тъй ходил дълго време, почивал си, пак ходил, докато стигнал билото. Там се отворило широко поле, а по склона се виждало лозето. Като стигнал там, наистина съзрял един белобрад старец, че копае с по една мотика и в двете си ръце. Момъкът се озърнал насам-натам и видял колибата; влязъл вътре, намерил една ръждива мотика, взел я и се върнал в лозето, па започнал да копае след стареца. Старецът копаел толкова усърдно, че от челото му текла пот като вода. Момъкът също копаел подир него; и двамата мълчали; ни старецът продумвал дума, ни момъкът.
Когато се стъмнило, старецът си дигнал мотиките на рамо и се прибрал в колибата; и момъкът влязъл след него. Вътре било тъмно, но старецът не запалил ни свещ, ни лампа; седнали на тъмно да вечерят. Вечерята им била сух хляб и солчица; старецът ял, па дал и на момъка да яде. Вечеряли, що вечеряли, пак никой не казал дума. Гледа момъкът и се чуди: колкото и да ядат, хлябът и солта си стоят все толкова, колкото са били, когато ги сложил старецът. Ала и сега не посмял да го запита. След като повечеряли, старецът си легнал да спи; в колибата нямало ни постеля, ни завивка; той се проснал на голата земя, а за възглаве си турил двете мотики, с които копал през деня. Легнал и момъкът; и той си турил под главата мотиката. Тъкмо почнали да заспиват, откъм лозето се чул глас някъде отдалече:
— Старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква ще им бъде сполуката през живота?
А старецът му се отгласил:
— Както съм аз сега, тъй ще са те цял живот.
След това заспали. На сутринта още щом се съмнало, старецът взел пак двете мотики — една в тая ръка, а другата в оная — и почнал да копае лозето. Момъкът също грабнал мотиката и закопал след него. Чак до пладне копали и все си мълчали, никой никому не продумвал. Седнали да ядат; старецът ял, дал и на момъка да яде, но все не отварял уста да го запита — и оня си мълчал. Пак почнали да копаят. Момъкът се чудел на стареца: той копае с една мотика и се уморява, а старецът с две и пак не се спира да почива. Тъй работил до вечерта. Когато се мръкнало, старецът пак се прибрал в колибата, а след него влязъл и момъкът. Ала тая вечер в колибата имало запалена борина, па и самата колиба изглеждала по-наредена и угледна. И вечерята била тоя ден по-добра: не яли само сух хляб, а и малко гозбица. И сега яли, що яли, а хлябът и гозбата не намалявали. Тая вечер старецът не легнал на голата земя: момъкът видял в къта постлана тъничка постелка и нещо за завивка. Легнали да спят, а гласът откъм лозето пак се обадил: