Андрей Манолов
Българският делник на Борис Виан — 1989
Днес Борис Виан спада към сигурните стойности на българското книгоиздаване — той има свой, и то твърде широк читателски кръг. А не е далеч времето (само преди десет-дванадесет години), когато издателски работници, критици и преводачи изпитваха драматични съмнения относно българското битие на този своеобразен писател. Чуваха се доста силни гласове, че Виан е несъвместим с вкуса на нашия читател, че няма да бъде приет и разбран, „читателят не е свикнал“ казваха мнозина (но нали в книжарниците залежават точно книгите, с които читателят прекалено много е свикнал). Радостното в случая е, че подобни аргументи не успяха да попречат на това Борис Виан да стигне НАВРЕМЕ до българския читател. Издаването през 1981 година на романа „Сърца за изтръгване“ съвпада с един период — началото на осемдесетте години, — чиито мащабни културно-исторически параметри тепърва ще осъзнаваме и изследваме. Тук е мястото да отбележим и заслугата на безвреме напусналия ни Венко Христов, автор на предговора към „Сърца за изтръпване“. Задачата на всеки, който пише и ще пише за Борис Виан у нас, е облекчена от компетентността и задълбочеността, с които той го представи за първи път.
И така, оставяйки настрана анекдота, христоматията и мита — тези неизменни спътници на Борис Виан, нека отговорим на два въпроса: какво е значимото от Виан за българския читател от 1989 година и какво е мястото му в днешния литературен контекст на Франция?
Характерният за периода отпреди десетина години бум от западноевропейска, предимно следвоенна, литература у нас сякаш отшумява под мощния напор на литературата, идваща от Съветския съюз. Издаването там на отдавна заключени творби (малка част от които, нека признаем, бяхме чели в западни издания) измени представата на българския читател за съвременния литературен процес. Измени се перспективата, разместиха се стойности. Така научихме, че преди Оруел е имало Замятин, прочетохме Гросман, Войнович, Шаламов, открихме Платонов, преоткрихме Пастернак. Как след суровата до непоносимост документалност на Шаламов да възприемем въображаемата кръвожадност на героите от разказа на Виан „Добрите ученици“? Могат ли жестоките лудории на героите от разказа „Пътуване до Коностров“ да бъдат убедителни след сухата фактологичност на Рой Медведев? Могат, ако си припомним, че Виан твори в годините, когато Франция морално се отърсва от ужасите на Петеновия режим. Именно Виан може би най-добре от следвоенните френски писатели осъзнава и провъзгласява, че жестокостта и лицемерието са неприемливи и не могат да се оправдаят по никакъв начин. Той — може би в прекалено условна за нас форма — ни казва това, което ни казват Шаламов, Приставкин, Разгон, че има неща, които НИКОГА не бива да се повтарят, че дълг на писателя е да следи за нравствената ерозия на обществото, в което живее, че не съществуват други ценности и интереси освен общочовешките.
Борис Виан твори в първите петнадесет години след Втората световна война — време, когато неговото общество изживява и последните заблуди, наследени от XIX век: вярата в универсалните научни модели (оттук и непримиримите идеологически сблъсъци и свързаните с тях морални деформации), убедеността в глобалната си цивилизаторска мисия (оттук колониалните войни — тази язва на следвоенна Франция), разбирането, че технологичният прогрес автоматически води до социално и нравствено усъвършенствуване, убеждението, че природата е неизчерпаема и че мисията на човека е да я облагородява за собственото си удобство. По тази причина творчеството на Борис Виан (най-вече в издадените у нас романи „Сърца за изтръгване“ и „Червената трева“) има силни елементи на антиутопия, които го сродяват с това на Андрей Платонов. Селото от „Сърца за изтръгване“ удивително напомня за град Чевенгур. У Виан жителите на селото са намерили универсално разрешение на нравствените си проблеми — те просто изхвърлят срама си в една рекичка, докато жителите на Чевенгур са открили вечното другарство, отменяйки труда, тъй като са разбрали, че за тях се труди „всемирният пролетарий“ — слънцето. Героят на „Сърца за изтръгване“ Жакмор е роден брат на Александър Дванов. И двамата търсят своя рай, намират го, врастват в него и тъй като не могат да осъзнаят абсурдността и илюзорността му, сдават негови пленници и в крайна сметка жертви. Много общо можем да открием между езика на Виан и този на Платонов. Именно езикът е основа на Виановия свят, който „се поражда от него, в него намира своите основания“ според думите на критика Жак Бенс. Виан често приема буквално изреченото и в прозата си материализира чисто езикови конструкции, така той ни насочва към една действителност, която ние непрестанно изговаряме и която, ако приеме веществена форма, би била страшна в своето неумолимо подчинение на други, непознати нам причинно-следствени връзки. Подобен е езикът на Платонов, той е „опит за неевклидово познание на света“ според думите на Наталия Иванова. Платоновите герои, точно както и Виановите, са в плен на залегналата в езика власт, като се явяват едновременно нейни обекти и субекти. Вече става ясно, че единственото възможно освобождение от тази власт — мълчанието — за тях се равнява на небитие.