Асистентката на Изолта, Луси, се появява на вратата на гардеробната; през едната си ръка е преметнала сребриста вечерна рокля.
— Ще изпратят ли някого от „Шанел“, за да си приберат това? — вика тя.
Изолта кимва.
— Днес следобед.
Едва различава профила на новата редакторка. Сам Фаулър, със свежо двайсетгодишно лице и късо подстригана черна коса. Пуши и говори по телефона. Изпуска дълга струя дим и се смее, върти се наляво-надясно със стола си, излъчва внезапен блясък на червено червило и бели зъби.
Изолта се сепва, кръвта се качва в страните й. Има усещането, че са я хванали на местопрестъплението. Бързо навежда глава, пръстите й натискат клавишите. Нека палитрата ви бъде карнавал от цветове. О, боже. Какво й става? Никога няма да приключи навреме. Взема една химикалка и започва да почуква с нея по предните си зъби. Вниманието й остава приковано върху дъската с бележки до бюрото й. Върху нея са закачени визитките на модели, фотографи и гримьори; няколко моментни снимки от скорошни фотосесии. По средата се вижда снимка на голям златист кон, застанал сред поле с жълта трева. Преди месеци се беше натъкнала на нея в едно списание и импулсивно я беше откъснала и забола на стената си. Навежда се напред и сваля снимката, забива поглед в нея, сякаш да почерпи вдъхновение.
— Как се нарича това създание? — Луси наднича през рамото й.
— „Съфолк пънч“1. — Изолта прокарва пръст по снимката. — Красив е, нали? Не са останали много от неговия вид.
— Страх ме е от коне — признава Луси, — предпочитам да ги гледам от разстояние.
Беше лято, когато се натъкнаха на жребеца. Кората на дърветата се пукаше. Въздухът беше пълен със злато и аромат на мъх и кора. Те, разбира се, бяха избягали от училище. Четиримата се мотаеха безцелно из гората в горещата петъчна сутрин и започваха да огладняват. И го откриха.
Пасеше на една поляна. Не носеше хомот. Когато ги чу, вдигна глава и се втренчи в тях. Между очите му се спускаше тънка бяла ивица. Размаха пясъчно жълтата си опашка, за да прогони мухите, които бръмчаха около топлата му кожа.
— Спокойно, момче — подвикна му тихо Джон.
Майкъл прошепна, придвижвайки се напред с разтворени ръце и цъкайки с език:
— Да го върнем обратно.
Джон се движеше изключително бавно в един лъч светлина, пристъпваше безшумно.
Конят силно потръпна, замахна напред със задния си крак, после удари по земята с него, размята опашка напред-назад. Виола се стегна, преглътна.
— Просто някаква муха го притеснява — измърмори Джон. Спря от едната страна на животното, плъзна ръка нагоре, за да го докосне по врата.
— Бързо — подхвърли през рамо той. — Изи, дай колана си.
Джон доближи уста до муцуната на коня, задуха лекичко в разширените му ноздри. Конят наостри уши напред, но остана неподвижен, докато Майкъл прехвърляше колана около шията му и го закопчаваше. Трябваше да го стегне на най-външната дупка.
— Искате ли да го яхнете? — Майкъл едва забележимо кимна с глава.
— Без юзда? — Изолта погледна към копитата с размер на чиния, после към голия гръб на коня. Хълбоците му стърчаха над главата й.
— Ще го държим. Няма да те нарани. — Джон опря страна до шията на животното.
Устата на Изолта беше пресъхнала. Тя допря длан до жребеца, усети пулса в задната част на корема му, дълбочината на сърцето му. И сякаш чу гласа на коня, бавния му ритъм. Сложи стъпало на свитата ръка на Майкъл, пръстите му леко докоснаха глезена й. Той я повдигна отдолу и тя впи пръсти в гривата на коня. Плъзна единия си крак през гърба му, успя да го възседне. Майкъл й кимна одобрително и бузите й внезапно пламнаха; тя вирна брадичка, за да прикрие червенината си. Виола се покатери отзад. Притисна се плътно към гърба на сестра си, обгърна кръста й с ръце.
Джон и Майкъл вървяха от двете страни на коня, стиснали колана. Жребецът, изглежда, нямаше нищо против да тръгне с тях, движеше се с дълги спокойни крачки. Виола и Изолта се поклащаха едновременно в ритъма на премерените стъпки. Гласът на Виола, напяващ стара детска песничка, заглъхваше в рамото на Изи.