Изи поклати глава.
— Няма да вляза вътре. — Тя отново седна. — Тя го уби. Изяде го.
— Моля те — рекох. Осветените прозорци на кухнята пулсираха с онова чувство за сигурност, внушавано от света на хората. Гледах ги с копнеж, обзе ме импулса да хукна към тях през влажната трева. — Моля те, Изи.
Лицето й се беше превърнало в синкаво, просветващо в тъмното петно. За един ужасен миг се зачудих дали анонимното нещо не е тя. Вероятно беше дух. Може би Изи — истинската Изи — беше обладана от Черния демон. Може би я беше съборил и беше хукнал, повличайки я след себе си. Тогава тя проговори:
— Върви. Върви де. Тичай вътре, при мама. Бъди предателка.
Тези типични за Изи думи ме изпълниха с облекчение. Зад това усещане се преплитаха и разкъсваха други чувства: гняв от егоизма на сестра ми, съжаление към майка ми. Отворих уста да възразя, но думите замряха на езика ми. Изи беше права. Дори да грешеше, нямаше значение. Тежко въздъхнах и обърнах гръб на къщата. Стиснах студените си пръсти, пъхнах ги в джобовете си и се отпуснах на земята. Седнах, опряла глава на свитите си колене, стараех се да се смаля. Изи се намести по-близо до мен. Не говорехме. След няколко минути се отпуснах върху извивката на рамото й и там, където телата ни се свързваха, разцъфна топлина.
9.
Изолта се беше запознала с Бен на едно страхотно парти в Нотинг Хил. Тяхната обща приятелка Алис ги беше сложила да седнат един до друг. Имаше светлина на свещи, изобилие от алкохол и кокаин. От грамофона се разнасяше гласът на Шаде. Между отделните блюда десетимата гости играеха игри. Играта с познаването на имена се състоеше в това да се напишат имената на звезди или исторически и литературни персонажи върху малки листчета, да се сгънат и да се пуснат в една шапка. После всеки изваждаше случайно име от шапката, залепяше го на челото си и задаваше въпроси на останалите, за да познае за възможно най-кратко време кой герой представлява.
— Мъртъв ли съм? — попита мъжът вдясно на Изолта. Изолта погледна към името върху челото му. „Бог“.
— Не точно — отвърна тя.
— Признават се само отговорите „да“ и „не“ — извика Алис.
— Жена ли съм? — попита Изолта присъстващите. Парченцето бяла хартия, залепено с тиксо за челото й, я гъделичкаше по веждите.
— В това няма никакво съмнение — мрачно я осведоми Бен.
Играта завърши със спор дали Бог може да бъде включван като герой.
— Хайде де — възрази Алис, — нали е измислен?
Изолта не беше успяла да познае, че е Дамата от Шалот2. На Бен му бяха нужни само пет въпроса, за да отгатне, че е Бари Уайт.
— Играл си тази игра и преди — обвини го тя.
Той кимна.
— Не казвай на никого — наведе се по-близко към нея, — но съм бил Бари Уайт и преди. На теб се падна наистина трудно име. Ще ти издам още една тайна. Аз се включих с Дамата от Шалот. — Тя заби поглед в него, вниманието й бе привлечено от леко увисналата му долна устна и жизнения блясък на кожата му.
— Надявах се ти да го изтеглиш — продължаваше Бен. — Напомняш ми на онази картина, знаеш коя имам предвид…
— На Уотърхаус?
Той кимна. Беше хванал кичур от косата й и го навиваше около пръста си.
— Но аз не съм червенокоса и обичам да гледам през прозорци — възрази тя, наблюдавайки как косата й опасва пръста му на златни ивици. — Освен това не вярвам в рицари в бляскави доспехи.
— Подробности. — Беше отхвърлил протестите й с лекота, хванал косата й с небрежно чувство за собственост, така че Изолта нямаше къде да мърда — лицата им почти се докосваха.
— А ти ще си Ланселот, предполагам.
Бен се ухили.
— Ти го каза.
След това двамата напълно бяха завладени един от друг. Игнорираха останалите гости за огромно раздразнение на Алис. Бяха започнали да изброяват качествата, които смятаха за абсолютно важни у всеки любовник.
— Храброст. Чувственост — изреждаше Бен. — Чувство за хумор.
— Доброта. Искреност — добави Изолта. — Вярност. Определено вярност.
Бен обели листата от артишока си, пъхна сочната сърцевина в устата си; беше го направил самоуверено, секси, без да се набива на очи. Определени храни като смокини, стриди, артишок можеха да бъдат изяждани по погрешен начин. Онова, което трябваше да изглежда чувствено и земно, можеше да се превърне в очебийно и вулгарно — или още по-лошо, в нещо несръчно и мръсно.
— Значи не се придържаш към принципа, че онова, което не познаваш, не може да те нарани? — Той й се усмихна непроницаемо.
Изолта поклати глава.
— Не, разбира се, че не! Изневярата е началото на края, независимо от това дали другият човек знае за нея, или не.
2
Една от най-популярните поеми на Алфред Тенисън, в която се преплитат класическата легенда за трагичната участ на младата и красива Елайн, която умира заради несподелената си любов към Ланселот — рицар на крал Артур, — и викторианските схващания за жената, семейството и дома. Маслено платно на Джон Уилям Уотърхаус носи същото име. — Бел.ред.