Юни, хиляда деветстотин осемдесет и седма година. Семейство Хадли организира коктейл в чест на преизбирането на Маргарет Тачър.
— Точно това, от което се нуждае тази страна — казва Джордж към одобрително кимащия кръг от гости. — Тя ще изправи Великобритания обратно на крака, ще се опълчи на профсъюзите, ще научи всичките онези пиявици, които живеят на социални помощи, че светът не им е длъжен.
Застанала с чаша портокалов сок в ръка и токчета, потънали в дебелия мокет, Изолта си спомня за времето, когато Тачър беше забранила раздаването на безплатно мляко в училищата. Беше последната им година в комуната и цяла група деца бяха отишли да протестират пред портите на селското училище с викове „Маги Тачър, крадлата на мляко“. За пръв път местните жители и хипитата бяха на едно мнение по някакъв въпрос. За кого се смята тази проклета секретарка в Министерството на образованието и науката? Да взема млякото от устата на децата ни! Майка им беше хванала под ръка една слаба жена с тясно лице и нагърчени около глезените бежови чорапи. „Тя говори с мен, хвалеше се после Роуз. — Не можах да разбера всичко, което каза, разбира се. Но онова, което има значение, е чувството. Солидарността между майки и работници.“
Изолта винаги е нащрек за опипващи почвата въпроси, особено онези, с които я обстрелват на партитата на семейство Хадли. Много е добра в сменянето на темата. Или в лъгането. Така че когато Анита се обръща към нея и рязко я пита:
— И какво точно работи баща ти, Изолта? Не мисля, че някога си ни казвала. — Изолта отвръща веднага, без да допуска никаква пауза:
— Родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа.
Гледа към Анита, наблюдава за дори най-лекото изчервяване на страните й, за най-дребното нервно преглъщане. Това е отговор, който заключва всяко следващо подхващане на темата. Бен вдига вежди, но не казва нищо, пъха лъжичка трайфъл3 в устата си.
По-късно, в колата, подхвърля:
— Знам, че не искаш да обясняваш на хората какво точно се е случило с майка ти. Много е лично. Само искам да си наясно, че за мен няма никакво значение какво казваш на родителите ми. Нямам нужда от тяхното одобрение, за да знам какво изпитвам към теб.
Обръща се и я поглежда над очилата си, марка „Рей бан“.
— Не трябва да се срамуваш от миналото си, нали знаеш? От това, че си незаконородена — от всичките тези глупости. Това вече не се приема зле от хората. Ти си дете на любовта. И какво от това? Не е голяма работа.
— Чуй се само! — отвръща Изолта. — Много добре прикриваш фамилния си акцент, когато ти отърва, нали?
— Това е друго — вдига рамене той и превключва скоростта, докато забавят на едно кръстовище — и ми върши работа за бизнеса. На всичките онези възпитани модни редактори им харесва малко грубост в акцента.
— Така е. — Изолта поглежда навън през прозореца на колата, проследява как неравните улици от червени тухли и опасни завои сменят хълмовете на Кент.
— И гледай към пътя, идиот. Не към мен — добавя тя неубедително. Защото в съзнанието й звучи гласът на Алис, който високо я пита: „И защо още го обичат всички онези възпитани редакторки? Какво още прави, за да им достави удоволствие?“ „Той се пошегува, приисква й се да отвърне на гласа. — Това беше ирония. Аз най-добре го познавам.“ Но се чувства куха отвътре, а после нещо сякаш се отприщва и гласът на Алис не иска да млъкне.
Изолта се смъква надолу в седалката, опитва се да не слуша, знаейки, че любовта се спъва и пречупва в загубата на доверие: именно недоверието е началото на края.
— Ти си едно от онези момичета, нали?
Питър се е проснал върху леглото й, мачка старинната копринена покривка, която Изолта е открила на пазара в Портобело миналия уикенд. Пронизва я леко раздразнение. Съжалява за импулса си отпреди две седмици да го покани да се качи на кафе. Питър имаше едно от онези лъскави лица от рекламите, с намачкани предници на панталоните и неизменната бърза кола. Беше си помислила, че в най-добрия случай авантюрата им ще продължи не повече от две срещи. Но той не спря да й се обажда всеки ден и настоятелно да й задава въпроси, да гадае що за човек е, да се опитва да разбере как работи механизмът й. Всичката тази натрапчива интимност я кара да потръпва; в момента единственото, което иска, е да се наслаждава на лукса на новия си апартамент сама.