— Какво искаш да кажеш? — обляга се на рамката на вратата тя; няма желание да се върне при него в леглото. Ще й се Питър да си тръгне.
— Нали се сещаш, енигматичните. — Подсмихва се, доволен от анализа си. Тя забива поглед в неестествено гладките му гърди. — Харесва ти да въртиш мъжете около пръста си, да ги караш да кръжат около теб. Но не допускаш никого по-близо, нали?
Тя преглъща, поглежда настрани. „Нужно е много повече от канонада нахални въпроси, за да се спечели нечие доверие“, мисли си тя. Но не го изрича на глас, защото думите му са накарали кръвта й да кипне във вените и тя се страхува от онова, което гласът й ще издаде.
Изчаква един момент.
— Малко е късно за терапевтична сесия. — Тонът й е равен и хладен. Загръща халата около раменете си. — Всъщност, като споменах „късно“, се сещам, че трябва да поработя върху една статия за утре — многозначителен поглед към пишещата машина върху малкото бюро пред прозореца.
— Ясно. — Питър бавно се изправя, протяга се. — Поработи, принцесо. Ще те оставя на мира.
Тя чака зад входната врата, заслушана в отекващите му по стъпалата стъпки. Притиска силно длани към очите си, зад клепачите й избухват червени и зелени искри. Залива я чувство на празнота; поразена е от това колко самотна се чувства. Но е по-добре да е самотна, да изпитва самота от най-чист вид, също като на плаж по здрач, с грачещи над главата чайки, отколкото да затъва в обърканата самота на една неискрена връзка.
Няма да види Питър отново. Единственият човек, с когото иска да бъде сега, е Виола. Но Виола е в бърлогата си в Брикстън, в онази ужасна опърпана влажна стая. Изолта я е посещавала само веднъж и тогава сестра й, й беше представила някакъв висок кльощав мъж, облечен в къса рокля, и едно сериозно момче с мръсно кече коса, което се опита да я въвлече в разговор за злините на капитализма и лова.
Веднага щом беше подписала договора за светлия и просторен апартамент на третия етаж, беше поканила Виола да се премести при нея. Новото й жилище се намира в една викторианска сграда в Батърси, близо до парка, с изглед към квадратна градинка. Как би могла Виола да не го предпочете пред мръсния коптор с изрисувани с графити стени?
— Направиха ме моден редактор. Сега вече печеля добри пари — беше обяснила тя, опитвайки се да прикрие гордостта в гласа си. Когато Виола й отказа, беше добавила бързо: — Можеш да ми плащаш малко наем, ако така ще се чувстваш по-добре.
Виола беше поклатила глава. Косата й беше пораснала обратно още преди години и сестра й я носеше на рошава черта, падаща върху лицето й.
— Моето място ми харесва — упорито беше повторила тя. — Всички са наистина приятелски настроени един към друг. Там се чувствам у дома си. Предполагам, че всичките са отрепки. Също като мен.
— Ти не си отрепка. — Изолта беше прехапала устни в гневно раздразнение. Сестра й продължаваше да играе ролята на жертва. Сякаш й харесваше да се проваля. Вече не бяха тийнейджърки. Бяха навършили двайсет и четири години. Възрастта, в която се очаква да оформяш живота си, да мислиш за бъдещето си. А Виола стоеше срещу нея, опряла пръст върху бутона за самоунищожение. Пънкарската й фаза може и да беше отминала, но анорексията беше друго нейно проявление: при това смъртоносно. Беше неловко да я гледа човек — даже страшно. Беше напуснала колежа и си изкарваше хляба като модел на художници и с работа към една благотворителна организация, подпомагаща бездомници. Винаги когато Изолта се опитваше да подхвърли, че Виола трябва да се опита да се върне към ученето или да се замисли за истинска кариера, сестра й я гледаше с празен поглед, сякаш й беше невъзможно да схване самата идея, камо ли да се заеме с осъществяването й.
10.
Всеки вторник вечер мама посещаваше часове по дървообработка в местния технически колеж. Търчеше да се приготвя за излизане, докато ние закусвахме в късния следобед. Този вторник си бяхме направили пикник върху едно одеяло в дневната: твърдо сварени яйца, сирене и препечени филийки, намазани с мармайт4. Гледахме как майка ни буквално се навира в огледалото на стената и размазва тъмен гланц по устните си, изгребвайки малки количества с цвят „Заскрежена череша“ от едно бурканче.
Сложи си каска, която притисна лицето й от двете му страни и го промени. През пластмасовия визьор ни гледаше една различна мама. Вече не беше красивата ни майка с нордически тен и тънки кости, а жена с бузи на хамстер и злобен поглед. Жена, която беше убила козле-сукалче и държеше изсушената му кожа като килимче върху пода в спалнята си.
— Така, аз тръгвам. — Мама застана на прага в грубите си дочени панталони и синята си тензухена риза. — Не вършете глупости, докато ме няма. И си напишете домашните.
4
Екстракт от мая, лепкава тъмнокафява паста със силен аромат и солен вкус, наподобяваща соевия сос. — Бел.ред.