Някои пациенти изработват мраморна хартия, като сипват мастило във вода с олио: спирали от жълто, червено и синьо се развиват в засенчената от цветове течност. Болните куцукат около количката в своите нощници и чехли, надничат към водата, потапят хартия в легенчета и я измъкват, прогизнала от мастилени въртележки. Гледам ги със завист. Сред тях е малко момиченце; то подскача и се шмугва под лакти и ръце, нетърпеливо да види. Не е пациентка. Твърде малка е за това отделение, твърде пухкава и здрава на вид. Чия ли е? Кестенявата й коса пада пред очите, докато разглежда лъскавата хартия, изненаданите й пръсти се отварят подобно на пипала на морска звезда. Жената не обръща внимание на детето, потупва един пациент по гърба, разглежда красотата на оцветения от него лист. Оставят хартията да изсъхне, внимателно полагат листите върху пода, до краката на леглата.
И на мен би ми харесало да правя мраморна хартия. Но не съм достатъчно силна. Не мога да стана от леглото. Тялото ми тежи прекалено много: торба с камъни. Натежала съм от земното притегляне, от гънките на плътта по костите ми. Чувствам как клетките ми набъбват, разпростират се, изпълват пространството под кожата ми с мазнини.
Искат да кача дванайсет килограма и половина. Така каза той. Господин Гроф се облегна на своя важен стол — дребен сериозен мъж, облечен в бяла престилка над ризата. Пръстите му си играят с края на вратовръзката му.
— Целта ни е да качиш теглото си с дванайсет килограма и половина. Тогава ще можем да те изпишем.
Поглежда над рамото ми и кима окуражаващо, сякаш трябва да съм доволна от този факт.
Той е луд. Това са цели дванайсет килограма и половина! Два воденични камъка, привързани към скелета ми, които ме спъват, които ме смазват. Прибавили са допълнително калории към напитката. Знам, че е така, и ми се повдига, като си помисля как тази жълтеникава, наситена с мазнини течност, се плъзва в стомаха ми. Замисляла съм се дали да не прережа тръбичката. Но ако го сторя, ще ме изпратят в Психиатричното отделение. Не искам отново да съм там.
Никога няма да съм свободна.
Джуди беше болезнено слаба.
— Не мога да се сдобия с извивки на правилните места — оплакваше се тя, като гледаше нацупено към гърдите си, докато пъхаше сгънати салфетки в сутиена си. Косата и кожата й блестяха в безкръвна белота. Говореше носово, беше леко астматична и недостижимо модерна. За пръв път ни удостои с вниманието си, когато се озовахме, набутани плътно до нея и майка й на дивана, а момчетата бяха насядали на пода и всички гледахме „Играта на поколенията“5.
— Плюшена играчка, играта „Кърпланк“! — бяхме извикали и Джуди се бе обърнала и ни беше предложила по дъвка. Почувствах се привилегирована, все едно някоя чуждестранна принцеса ми беше подарила сувенир от родната си страна. Толкова много време прекарвахме в къщата на близнаците, че сестра им дори започна да търси съвета ни.
— Това добре ли е? — питаше и позираше пред нас с някой нов тоалет, къпейки се в нашето обожание.
— Задникът ми голям ли изглежда? — намръщено, обръщайки се да ни се покаже отзад.
— Не — отвръщахме искрено, оглеждайки костеливия й задник, плосък като дъска в плътно прилепналите джинси.
Като единствено момиче в семейството, Джуди се радваше на привилегията да разполага със собствена стая. По-голямата част от пространството бе заето от легло, покрито с розова кувертюра и отрупано с плюшени играчки. Прашната тоалетка беше зарината с гримове, шишенца с лак за нокти и купища оплетени колиета и гривни.
— Елате насам — изкомандва ни тя и избута лавината от плюшени играчки на пода. Легна върху леглото, глътна корема си, като изкриви лице и задържа дъх, за да може Изи да промуши телена закачалка за дрехи през ципа на джинсите й. После сестра ми дръпна силно. Аз коленичих, придържайки двете опънати до скъсване половинки. Парче бяла дантела, през която се виждаха щръкнали косми. Бързо погледнах настрани. Ципът захапа и се плъзна нагоре.
Но въпреки това за нас беше истинска изненада, когато Джуди ни покани, по-точно ни нареди, да я придружим до дискотеката.
— Приятелката ми Алисън ми върза тенекия. Крава. Не мога да отида сама, нали така? — Погледна намръщено към огледалото в спалнята си. — Вие сте достатъчно големи. Ще ви гримирам. Ще направя така, че да се впишете в обстановката.
Двете със сестра ми се спогледахме колебливо.
— Момчетата ще дойдат ли? — попитах.
— Искрено се надявам, че не! За к’во са ви? — Джуди ме изгледа втренчено. — Само ще ни излагат.
5
Телевизионно шоу на ВВС, в което четири отбора от по двама души (от едно семейство, но на различна възраст) се борят, за да спечелят различни награди. Отборите представят кратки сценки, музикални изпълнения или отговарят на въпроси от различни области. — Бел.ред.