— Аз съм на седем — заяви тя.
Намръщихме се.
Мама отново се засмя.
— Близначките са с вързани езици, Поли. Не им обръщай внимание.
Поли леко присви очи, докато разглеждаше едната от нас, после другата.
— Имате лунички — рече най-накрая. — Също като мен.
Не бяхме съгласни, че споделяме тази обща черта, въпреки че кожата й беше обилно посипана с лунички. Малки кафяви петънца оцветяваха лицето й, а по носа й се сгъстяваха. За разлика от нашите, нейните очи бяха кафяви. Почти черни, така че ирисите и зениците се сливаха в една и съща тъмнина. Кожата под луничките беше тънка и осеяна със сини венички.
— Храна! — пропя високо мама. — Да се нахраним.
Насядахме в полукръг върху килимчето, задъвкахме сандвичите, чупехме нарязаните на пръчици моркови. Мама напълни две чаши с вино за нея и Франк. Той отпиваше прилежно, с контролирани глътки, а устните му, подобни на устни на стара мома, се сбръчкваха около ръба на чашата. По нас пробягваха сенки, хвърляни от бързо движещите се облаци и птиците. Докато отхапвах от сандвича си с яйце, схрусках нещо остро сред лепкавата плънка — черупка от мида. Разпадна се на пясък между зъбите ми. Обърнах се да изплюя хапката, но срещнах немигащия поглед на Поли. Бързо преглътнах, задавих се и така се закашлях, че очите ми се замъглиха от сълзи.
— Сложи си ръката пред устата — скара ми се мама. — Искаш ли кейк, Поли? — Мама й подаде чиния, в която имаше парчета кейк „Батенберг“. Купен от магазина, ужасно розов и жълт, лепкав и вкусен.
Поли поклати глава.
— Не, благодаря.
— Поли не яде бадеми — обясни тихо Франк. — Алергична е към ядки.
Токът ни беше спрял по средата на приготвянето на дунапренената торта „Виктория“ с горски плодове. Блатовете се бяха свили в лепкава каша и нямаше никаква надежда да ги спасим. Тъй като нямаше време да се започва отново, мама се предаде пред молбите ни да купим нещо от магазина. Копнеехме за вкуса на шахматния „Батенберг“ и слоевете му марципан. Майка ни се поколеба, погледна несигурно към нас, после върна кейка обратно в кутията и затвори капака. Отворихме уста да протестираме, но погледът, с който ни изгледа, ни накара да ги затворим отново.
— Майка ви каза, че сте на дванайсет? — обърна се Франк към една от нас. Тонът му беше енергичен и приятелски. Беше накапал панталоните си с майонеза. Мазнината се разля в малко петно.
Кимнахме, застанали нащрек.
— Харесва ли ви да ходите на училище?
Едва забележимо помръднахме глави.
— Мисля, че щеше да им харесва повече, ако приятелите им бяха в същия клас, но момчетата са в основното училище, нали? — бързо отвърна мама и ни озари с ярка усмивка.
Франк повдигна вежди.
— Приятелки с момчета, а? — Шеговита изненада.
— Друга двойка близнаци — засмя се мама, — какви бяха шансовете?
— Някои, които може да познавам? — Той изтърка петното по панталоните си с палец, облиза го и отново затърка.
— Джон и Майкъл Кечпол — измърмори неохотно Изи.
— Братята Кечпол? Нима? — Той се изкашля. — Познавам семейството. Може да се каже, че са… известни в района. — Размърда се на килимчето и се наведе към мама, за да измърмори нещо в ухото й. Гледахме как устата му мърда, лукава и бърза, а очите му се стрелкаха към нас. Мама кимна и сви устни.
— Е — обърна се той обратно към нас, — значи се движите с лошите, а? Трябва да внимавате с тези момчета. Но изоставането с една година няма как да е лесно. Сигурно ще бъдете доволни, когато оставите началното училище зад гърба си. Сигурно нямате търпение да започнете в голямото училище и да си намерите нови приятели?
— Харесваме си приятелите, които вече имаме — измърморих под носа си.
— Много добре. — Франк продължи, сякаш не ме беше чул, бледите му очи гледаха сериозно. — А какво ще кажете за спорта? — Толкова старание влагаше, че ни стана неудобно заради него. Камъчетата бяха оставили дребни отпечатъци в бялата плът на глезените му. — Участвате ли в някой отбор? По хокей или нетбол6?
Втренчихме се объркано в него.
— Музика? — В гласа му се прокрадваше нотка на съмнение.
— Аз ходя на уроци по музика — намеси се Поли. — Свиря на пиано и цигулка.
— Колко хубаво — възкликна мама. — Някой ден трябва да ни посвириш.
— Отивам да поплувам — заяви Изи; вече беше започнала да смъква джинсите си.
За нас пикник на плажа означаваше бански под дрехите. Но когато погледнах към морето, потръпнах. После въздъхнах и станах.
— Аз също.
Когато пристъпих във водата, сякаш някаква ледена ръка ме сграбчи за глезените и силно ги стисна. Притаила дъх, внимателно запристъпвах по каменистото дъно. Около прасците ми се виеха огромни вълни. На няколко метра от брега Изолта мрачно плуваше кучешката напред-назад. Брегът се спускаше почти вертикално, така че човек загубваше дъното само миг, след като се потопеше във водата. Течението беше зловещо. Бяха сложили табела, която предупреждаваше плувците за тази опасност.