— Ами добре тогава. Трябва да се връщам на работа.
Изолта се изкашля.
— Къде е Майкъл?
Но Джон вече се отдалечава. Не й отговаря. Сигурна е, че я е чул.
Когато Изолта стига до редицата къщи, усеща, че й е горещо и е жадна. Обутите й в сандали стъпала са покрити с прах, която причинява сърбеж между пръстите й. Затъква косата си зад ушите, облизва сухите си устни. В подредената градина жената с бялата коса простира пране на един правоъгълен сушилник. Посяга да закачи чифт джинси за въжето. До краката й стои кош с мокро пране.
— Джуди — вика й Изолта.
Жената трепва и се обръща, оставя джинсите да паднат. Понечва да тръгне, сякаш решена да се прибере. Но после променя намерението си и се обръща към Изолта, вирнала брадичка с непроницаемо изражение.
— Какво искаш?
— Да поговоря с теб за момент. — Изолта отваря портата. — Моля те.
Джуди кимва любезно и се отдалечава. Изолта тръгва след нея към кухнята. Джуди се навежда и вдига детето от кошарка за игра. Притиска го до гърдите си като предпазен щит и поглежда към Изолта.
— Е? Нямам много време. — Тя хвърля многозначителен поглед към градината. — Виждаш, че съм заета.
Главата на детето увисва назад. То разсеяно се усмихва, чертите му се гърчат и треперят. Пръстите му стискат ризата на майка му, дърпат я и я отварят, откриват тънката извивка на ключиците й, бялата й гръд.
— Няма да ти отнема много време. — Изолта скръства ръце, после ги отпуска надолу. — Току-що видях Джон.
Джуди поглежда към сина си, приглажда с нежни пръсти косата му назад от потното чело.
— Джуди, какво е станало? Защо Джон е… Какво е направил?
— Теб какво те засяга? — Джуди поглежда нагоре, притиска детето още по-силно към себе си. — Вие не бяхте тук.
Изолта поема дълбоко дъх.
— Трябваше да заминем, след като мама умря — отвръща кратко тя.
Джуди поклаща глава, извръща очи встрани.
— Говореха за вас през цялото време. Изи това, Виола онова. — Засмива се кратко, тъжно. — Татко им каза, че са много тъпи, задето си мислят, че сте им приятелки. Каза, че сте прекалено изискани за тях.
Изолта примигва. Джуди я е излъгала; усеща как гърдите й се стягат от гняв.
— Каза ми, че нямаш братя близнаци.
— Ами нямам, нали? — Джуди се навежда, за да върне детето обратно в кошарката. Краката му се подгъват под тялото и то заплаква. Тънко, задавено виене. — Вече не. Майкъл е мъртъв.
Изолта здраво стисва облегалката на един стол.
— Какво? — Не е сигурна, че думата е прозвучала наистина.
Джуди я гледа, без да мига.
— Джон. — Произнася името му така, сякаш не се побира в устата й.
— Не знам… Не знам какво имаш предвид.
— Разбира се, двамата не бяха на себе си. Бяха пияни.
Джуди приближава и Изолта вижда топченца спирала върху бледите й мигли, сухите прашинки, които се ръсят подобно на пърхот от брадичката й. Плътта върху бузите й прилича на маска.
— Няма да каже за какво е било всичко — обяснява тя с нисък равен глас. — Можеш ли да повярваш? Сбиването. Наръгването с нож. Караницата. Джон твърди, че не си спомня нищо от случилото се. — Тя поглежда към Изолта. — Но е наръгал Майкъл. Уби собствения си брат.
Все едно някой я е ударил в стомаха. Загубата на дъх. Въртящата се наоколо стая. Изолта преглъща, свежда очи надолу, измърморва някакво съжаление, без да осъзнава какво точно казва.
Единственото й желание е да излезе час по-скоро от тази стая, далеч от безизразното лице на Джуди, от спомена за Джон и Майкъл като момчета, застанали горди със своя улов, с умрели риби в ръцете.
24.
— Хайде, Ви — казва тихо Джон. — Помогни ми да нахраним поровете.
Изолта и Майкъл не вдигат поглед от масата — забиват клечки кибрит в една дъска за крибидж9.
— Котките са по-добри — възразява Изи. — Те имат душа… не като кучетата, които само вървят по петите на хората.
Гласовете им ни следват в неподвижния въздух. Чувам смеха на Изи.
Муцунките на поровете са притиснати към жиците, малките им очички блестят. Бутам един морков през мрежата; усещам подръпването, докато животинчето го поема с острите си зъби. Джон стои наблизо, ръката му докосва моята.
— Ви — казва той със странен, дрезгав глас. — Искаш ли да ми бъдеш гадже?
Думите му увисват във въздуха. Треперя от задоволство и притеснение. Какво да отговоря? Не зная какъв е правилният отговор, знам само, че желанието да съм с него е болезнено силно.