— Акулата е огромна, senor… Твоята шибана ръка изобщо няма да ни помогне. Аз обаче погълнах света… Todo el mundo, comprende?
Светът под водата беше разделен на два цвята: перленобял и мастиленочерен. Лунната светлина се пречупваше във вълните, Кроукър си спомни думите на Каменното дърво: Този свят е измамен. Истината пулсира като лунна светлина върху океанското дъно…
Пред очите им се появи огромното туловище на акулата.
Ето я тяхната истина. Огромно чудовище, тежащо поне един тон. Подушило кръвта, то се носеше към тях и нищо не бе в състояние да го отклони…
Самотен лунен лъч пробяга по масивното тяло. Кроукър видя, че това е тигрова акула — не по-малка от онази, която преди пет дни едва не ги уби двамата с Бени… Тялото му бе пронизано от силна тръпка, в тила му се появи някаква странна парализа, която бързо запълзя нагоре, към главата му…
Той е тук, вътре в теб — беше казал индианецът, имайки предвид Хумаита. — Тази нощ ти също разговаряш с духове…
Тигровата акула се приближаваше, светът престана да съществува. Тялото на тези хищници е изградено почти изцяло от мускули, сухожилия и подкожни тлъстини — една от причините да бъдат толкова трудни за убиване. Но ако човек има късмета да разпори корема им миг преди да нападнат, той все пак има някакъв шанс… За нещастие подобна маневра в случая беше напълно изключена.
Кроукър стовари протезата си в муцуната на звяра. Подобен удар би трябвало да го разколебае. Но тази акула реагира различно. Тялото й се разклати, заобиколи го и връхлетя върху Антонио.
Близнакът дори не помисли за бягство. Гледан отстрани, той сякаш желаеше ужасния сблъсък. Може би искаше да демонстрира силата на своята трансформация. Кроукър не беше сигурен, че е така, но беше сигурен в друго: Антонио възприемаше тигровата акула по абсолютно същия начин като него…
Изправен и напрегнат като струна, близнакът неустрашимо чакаше живото торпедо, което се носеше към него. Лявата му ръка беше протегната напред, сякаш благославяше свой покорен поклонник. Челюстите на тигровата акула се раззинаха и събраха в себе си призрачната светлина на луната.
Малко неща на този свят могат да бъдат по-ужасяващи от трите реда огромни зъби, носещи се към безпомощната жертва. Но Антонио не помръдна, лицето му си остана спокойно дори в мига, в който акулата отхапа ръката му чак до рамото.
Отпуснал се на колене, Кроукър замахна със стоманените пръсти на протезата си. Право нагоре, под точно изчислен ъгъл. Острите като бръснач нокти разцепиха корема на акулата, която, набрала огромна скорост за атаката, се стрелна на сантиметри от главата на Антонио. Водата се размъти от кръв и вътрешности, в следващия миг краката на Кроукър напуснаха дъното. Успя да измъкне ноктите си от корема на звяра, стремителното му движение спря. Акулата направи завой за нова атака, но силите й свършиха. Тялото й се разтърси, черва и вътрешни органи започнаха да падат от разпорения й корем.
Тялото на близнака се полюшваше върху вълните, кехлибарените му очи бяха замъглени от шока. От лявото му рамо шуртеше кръв. Люис не можеше да му помогне.
— Антонио…
Красивата глава леко се завъртя, съвършеният й профил се очерта на бледата лунна светлина.
— Сега вече сме еднакви, senor — прошепна той.
— Грешиш, Антонио — поклати глава той. — Не сме еднакви.
— Нима не виждаш това? Аз не те излъгах нито веднъж… Още в мига, в който те срещнах, прозрях какво се крие в душата ти… Видях един мъж без минало, като мен самия…
Кроукър внимателно подхвана неподвижното тяло, от което животът си отиваше бързо, с всеки удар на сърцето. Кехлибарените очи гледаха ясно, с пълното съзнание за това, което предстои…
— Винаги съм знаел, че съм прокълнат, senor… Още в утробата на майка си. Прегърнах злото с пълно съзнание, единственото ми желание беше да спася Хектор. Да го спася от него самия… Бях обречен да нося спомена за Роза завинаги в душата си…
Този човек действително беше обичал Роза, въздъхна той, бавно осъзнавайки дълбоката му трагедия. И чрез нея би могъл да се спаси, стига да знаеше какво чувство е любовта.
Антонио изохка, здравата му ръка се вкопчи в другия мъж с неочаквана сила.
— Хубаво е да я усещаш до себе си, нали? — тихо попита Кроукър.
— О, да — прошепна. — Чувствам се спокоен…
Ето го краят на пътя… След смъртта на Роза този човек непрекъснато се беше питал какво означават чувствата му към нея. Беше останал с нея като сянка, беше един призрак в живота й… На повече не е бил способен… Едва след смъртта й беше разбрал, че тя е оставила незаличима следа в душата му. И беше започнал да бленува за тази чисто човешка връзка, независимо под каква форма би я получил…