Още в мига, в който те срещнах, аз прозрях какво се крие в душата ти…
Ето как го беше променила Роза. Тя беше успяла да прекъсне „мокой“ — пъпната връв, която го свързваше с Хектор, беше счупила херметическия печат на тяхното общо съществуване. В резултат пред Антонио се появява огромното разнообразие на живота с неговите неизброими възможности. Но той не е подготвен за тези възможности. Същевременно Роза е оставила отпечатъка си в съзнанието му, показала му е, че животът е преходен, че човек трябва да се наслаждава дори и на най-странната и неприемлива на пръв поглед връзка с друго живо същество… По тази причина той споделя тайната си с единствения човек, който може да го разбере: Кроукър…
Вълните тихо се плискаха наоколо. В далечината боботеха мощните двигатели на катамарана, шумът бавно се приближаваше.
Тялото на Антонио се разтърси от конвулсии. Времето му изтичаше, но това вече беше без значение: той нямаше какво повече да каже…
Секунда по-късно беше мъртъв. Кехлибарените очи изгубиха яркия си блясък. Трупът му се полюшваше върху вълните с лицето надолу… Кроукър си спомни за кошмарния сън на Джени и го пусна… Гмурна се и започна да претърсва дъното. Искаше да открие сгъваемия нож на Антонио, сякаш беше решил да премахне всички следи от разигралата се тук трагедия…
Спомни си какво му беше казал Каменното дърво: в пущинаците го дебне не смъртта, а нещо друго… Сега разбра какво е то. Колкото и невероятно да звучи, двамата с Антонио си бяха разменили скъпи подаръци. Той показа на Антонио, че би могъл да бъде обичан. А какво получи в замяна? Антонио беше обичал брат си всеотдайно, беше му показал какво означава да имаш семейство… Ето го подаръка… Един добър урок…
Усети някакво движение във водата и извърна глава. Акулата. Противно на всякаква логика, тя продължаваше да плува. Бавно, но доста по-стабилно отпреди. Беше цяло чудо, че още е жива. Във вътрешността й едва ли беше останало нещо, освен хрилете… Но такава беше нейната природа. Стремеше се към движение до самата си смърт, хрилете й се нуждаеха от кислород, който носеха потоците солена вода…
Кроукър продължи претърсването на океанското дъно, осветено от лунните лъчи. Едновременно с това държеше под око и акулата. Не след дълго зърна ножа — беше се забил до обрасъл с водорасли камък, острието му мътно блестеше. Но за да го вземе, трябваше да се плъзне в опасна близост до смъртно ранената акула. Стори го с безкрайна предпазливост, извадил изцяло ноктите от неръждаема стомана на протезата си. В същото време се питаше какво ли още би могъл да направи с тях, ако звярът реши да го нападне…
Акулата го усети, обърна се и заплува към него. Той застина. Грозната муцуна спря на около метър от него. В продължение на една безкрайно дълга секунда всичко наоколо застина. После акулата плесна с опашка и започна да се отдалечава.
В последния миг Кроукър срещна зловещия, абсолютно неподвижен поглед на звяра, тялото му се вцепени. Беше напълно сигурен в това, което видя, колкото и абсурдно да му се струваше то: в окото на акулата плуваха две зеници!
В един горещ и безоблачен следобед шест седмици по-късно Кроукър приключи проверката на „Капитан Сумо“, пуснал котва в пристанището на Исламорада. На борда беше истинско стълпотворение — освен него там бяха Бени, Мати и Джени, които се готвеха да отпразнуват първия ден на Рейчъл, прекаран изцяло под открито небе. Преди десетина дни я бяха изписали от болницата и тя вече беше успяла да побърка Мати с настояванията си да излиза навън.
По това време БНП вече беше само спомен. Рос Дарлинг, последният оперативен ръководител от висок ранг, беше обезвреден с помощта на един колкото прост, толкова и ефикасен план, предложен от Кроукър. Той искаше да знае каква е съдбата на близнаците, за тази цел държеше да разпита Кроукър на всяка цена. Без да анализира причините за смъртта им, Дарлинг не би могъл да укрепи властта си в тайната организация.
Кроукър не разполагаше с възможност да осъществи контакт с него, но това не го тревожеше, тъй като беше сигурен, че той сам ще го потърси. Това стана в един мрачен следобед, седмица след като двамата с Бени се върнаха от Евърглейдс. Бяха се отбили да изпият по чаша еспресо в „Боунярд“ — клуба на Антонио и Хектор на Линкълн Роуд в Саут Бийч. Люис бе изявил желание да се запознае с мястото, където беше припаднала Рейчъл. На практика не изпита нищо особено, освен може би лека тъга за онази почти неуловима връзка, която се беше установила между него и Антонио…