— Мисля, че няма да мога да го преглътна — промърмори сестра му, спряла поглед върху двете момичета.
— Е, като не можеш — не можеш…
— Никога не съм очаквала подобно отношение от теб! — остро изрече тя.
— Какво отношение?
— Примиренческо, ето какво!
— Мати, я ми кажи какво искаш всъщност?
— Искам да ме убедиш, че всичко това е от полза за Рейчъл!
Кроукър насочи „Капитан Сумо“ към стеснението на пристанището, от което се излизаше в открито море.
— Не мога да направя това.
— Защо?
— Защото не е моя работа. Въпреки че съм ти брат…
По вълните играеха слънчеви зайчета, духаше умерен вятър. Изведнъж му се прииска да е на катамарана на Раф с изключени мотори и вдигнати платна. Денят беше само за ветроходство.
— Усещам, че на моменти Рейчи се мрази — проговори след доста време той. — Ти също го усещаш, защото не си сляпа, нали? Надявам се, че Гидиън ще успее да проникне в тази толкова добре пазена крепост в душата й… Сама знаеш какво се случи… Доналд те накара да се страхуваш от Бога, в резултат престана да разговаряш с Рейчъл…
— Напротив — тръсна глава Мати. — Постоянно й говоря, но тя изобщо не ме слуша!
— Значи не си достатъчно убедителна.
— Добре, де, няма да се отказвам — въздъхна сестра му. — Но какво ще стане, ако нищо не излезе от това?
— В живота няма гаранции. Само едно ще ти кажа: ако не се получи, за теб ще бъде лошо…
Малко след като излязоха в открито море, Бени се зае да сервира обяда. Тази роля беше съвсем необичайна за него, но Кроукър се въздържа от коментар, забелязал, че приятелят му се забавлява.
Спомни си речта, която бе дръпнал началникът на участъка при постъпването му на работа в градската полиция на Ню Йорк заедно с още няколко новобранци. „Тук има вероятност да намразите живота си, да бъдете бесни от него. Има вероятност да го харесате… Но в едно можете да бъдете сигурни: само след една година ще бъдете други хора, съвсем различни от това, което сте днес. Толкоз от мен. Няма смисъл да ви давам съвети, няма смисъл да ви плаша с трудностите. Ако запомните думите ми, ще се справите. Това мога да ви го гарантирам.“
Спомни си тези думи, защото му се струваше, че всички на борда на „Капитан Сумо“ са се променили. Включително и самият той. Очите му внимателно следяха Рейчъл и Гидиън. Беше му приятно да гледа оживеното лице на племенницата си.
Преди няколко дни, малко след излизането й от болницата, двамата останаха насаме. Той безмълвно й връчи дневника, тя с благодарност го погледна. Думите бяха излишни, облекчението й — огромно. „Това засяга теб и Мати — каза той, а тя кимна. — Трябва да й дадеш да го прочете… Не се страхувай да говориш открито за всичко това. Душата ти трябва да се прочисти…“
Този момент все още не беше настъпил, но Кроукър усещаше приближаването му. Можеше да настъпи утре, другата седмица, другия месец… Но щеше да настъпи.
Наблюдавайки момичето под ярката слънчева светлина, той изпита усещането, че то най-сетне се измъква от едно тъмно и студено място, което носи името изолация. Този процес включваше в себе си не само оцеляването, но и трансформацията. Онова преображение, което, както излиза, е достъпно не само за „сукиа“…
На масата сестра му се оказа до Гидиън. Двете започнаха да разговарят — отначало сковано и официално, после все по-нормално и по-нормално… Рейчъл очевидно оцени усилията на майка си, враждебността й към нея видимо намаля.
За десерт Бени поднесе разкошна триетажна шоколадова торта, любимата на Рейчъл. Жълт надпис върху глазурата гласеше „Добре дошла у дома, Рейч“, около него имаше красиви звезди от крем. Беше толкова вкусна, че всички изядоха по две парчета. Докато Бени се занимаваше с разпределението на десерта, момичето се надвеси над рамото на Кроукър и тихо промълви:
— Благодаря, вуйчо Лю… Благодаря за всичко!
Той я целуна по бузата, очите му се насълзиха.
След като се нахраниха, парагваецът се оттегли да изпуши още една пура, той го последва.
— Откакто ми даде костите, които откри на яхтата на Раф, аз все си мисля за дядо… — промълви Бени и издуха облаче дим над главата си. — Не че преди това не съм го правил…
Замълча, а Кроукър си спомни думите на Антонио: ХЕТА-И не се оказа по силите на Бени. След опитите на Хумаита да го посвети в него, той го намрази завинаги…
— Помниш ли какво ми каза преди няколко дни? — тихо подхвърли той. — Че някаква природна сила ни очаква…
— Да, това беше Хумаита — кимна Бени, спря поглед върху горящия край на пурата си и въздъхна: — Още не мога да възприема премеждието ти в Уипрей Бей… Искам да кажа, какво, по дяволите, е правила там онази тигрова акула? Допускам, че е попаднала във водите на канала Тин Кен, той е доста по-дълбок… Но и това ми се струва малко вероятно… — Подръпна от пурата си и замислено продължи: — Освен това е нападнала само Антонио, сякаш специално него е търсела, сякаш е имала сметки за уреждане с него… Спокойно би могла да отхапе и твоята глава, но не го е направила…