— Най-странното беше, че изобщо не изпитвах страх от нея — добави Кроукър.
— Да не изпитваш страх от акула! — Поклати глава приятелят му и извади пурата от устата си. — Това е нещо, което не се забравя цял живот, мамка му!
— Откакто се справихме с онази другата тигрова акула, имам чувството, че духът на дядо ти е кацнал на рамото ми — призна му с лека усмивка. — Беше там и по време на премеждието в залива Уипрей… Сигурно ме мислиш за луд, но аз съм убеден, че това е истината!
— Вярвам ти, amigo — прошепна Бени и стисна ръката му. — Вярвам ти, защото сега той е у мен… — Нещо неуловимо пробяга между тях. Нещо, което беше далеч по-красноречиво от думите и спомените.
Мълчанието се проточи.
— Истината е, че много бих искал да го опозная, Люис… — промълви най-сетне. — Той разчиташе на мен, желанието му беше да ми предаде своите познания… Бог ми е свидетел, че опитах, Люис… Но просто не ставах за лечител. Интересуваха ме парите и властта, а не някакви спиритически сеанси. Той разбра това и ме остави на мира. Без укори, без обвинения… — Дръпна от пурата си и мрачно поклати глава:
— Аз бях този, който обвиняваше… Той беше суров с мен, аз пък го смятах за най-коравосърдечния мръсник на света…
— Антонио също — кимна Кроукър и му предаде част от разговорите си с близнака. Не всичко, разбира се. Някои тайни трябва завинаги да си останат тайни.
— Разбирам — въздъхна Бени. — Обучението в Хета е тежко за всяко момче. Аз самият усещах какво иска да всели в душата ми Хумаита, но не можех да го възприема… Повярвай ми, amigo, и до днес проклинам деня, в който го напуснах… — Лицето му потъмня: — Все още не мога да се отърва от чувството, че ако бях останал край него, той нямаше да бъде убит…
— Не можеш да си сигурен в това. Вероятно щяха да убият и теб…
— Възможно е, amigo — сви рамене Бени. Но от начина, по който го каза, личеше, че продължава да се самообвинява.
Пурата описа кръг във въздуха, темата беше сменена:
— Идеята ти да събереш на едно място всички хора, които обичаш, наистина е чудесна…
— Това е моето семейство — кимна той и внезапно си спомни думите на Антонио: Още при първата ни среща прозрях душата ти. Насреща си виждах човек откъснат от миналото си, като мен…
Приятелят му извади пурата от устата си:
— Като казваш семейство, се сещам, че в неделя отлитам за Асунсион…
— За дълго ли? — изненадано го погледна Кроукър.
— Честно казано, не зная — отвърна Бени, вдигна ръка и го потупа по гърба: — Хайде, не прави такива физиономии, amigo… И ти имаш пръст в това решение. Предаде ми костите на Хумаита и аз се замислих какво да правя с тях. В крайна сметка реших, че трябва да ги върна в Парагвай…
— Ще ги погребеш в реката, така ли?
— Отначало бях решил да го сторя — отвърна той и извърна очи към морето. — Но после се отказах, осъзнавайки, че този дар е твърде ценен за мен… — Погледна приятеля си право в очите, на устните му се появи лека усмивка: — Знаеш ли, чувствам, че едва ли ще продължа сегашния си бизнес… Случиха се твърде много неща, май имам нужда от почивка… Така поне си мислех в началото… Сега обаче си давам сметка, че става въпрос за нещо друго. Просто вече не съм онзи Бени, който бях преди месец и половина… — Раменете му леко се повдигнаха: — Пред мен възникна въпросът, какво да правя отсега нататък… Отговорът е повече от очевиден…
Стана и се насочи към кабината, Кроукър безмълвно го последва. Ръката му бръкна под пейката и измъкна стар кожен сак. Дръпна ципа и извади дълга огладена кост, която изглеждаше някак топла и приятна, с мраморен цвят.
— Още като ги докоснах, изпитах чувството, че чувам гласа на дядо — промърмори Бени, после погали костта и я сложи обратно в сака. — И той ми каза какво да правя… — Обърна се и погледна Кроукър: — Връщам се у дома и се залавям с изучаването на Хета. Костите ще ми помагат, у тях е скрит океан от познание. Ще потърся някой „сукиа“ и с негова помощ ще овладея тайнството на Хета…
— Това е искал от теб и Хумаита…
— Не, amigo — поклати глава той и го побутна към вратата: — Това искам аз!
Седнала върху палубата, Гидиън дръпна струните на китарата си и запя. Песента беше на Сара Маклафлин, казваше се „Препъвам се по пътя към екстаза“…