Кроукър слезе от своя тъндърбърд и забеляза, че на дясната седалка на хамъра има някой. Стъклото беше свалено.
Очевидно дочула стъпките му, Мария рязко се обърна. Очите й бяха разширени от страх.
— Аз съм, Мария — рече той. — Пристигнах.
За миг остана неподвижна, очите й излъчваха стъклен блясък.
— Обадих се и на Бени — прошушна. — Той също е тук… — Очевидно не осъзнаваше факта, че седи в неговата кола.
— Мария! — Кроукър се наведе и се опря на рамката. — Какво се е случило? Соня добре ли е?
Момичето не отговори.
— Люис…
Той вдигна глава и видя Бени, който се беше появил зад близката къща с боядисани в синьо рамки на прозорците. Очевидно това беше жилището на Соня, тя му го беше описала… Парагваецът плесна с ръце, за да ги почисти от боклуци и сухи листа. Носеше костюм от светъл лен и изглеждаше някак не на място в малката градина пред къщата. Изражението на лицето му беше особено и Кроукър неволно потръпна.
— Чуй какво ще ти кажа — погледна го спокойно приятелят му. — Скачай в колата си и изчезвай оттук. Мария не трябваше да ти се обажда…
— Стига глупости, Бени! — свъси вежди той. — Казвай какво е станало!
— Върви си у дома! — настоя парагваецът. — Не искам да се замесваш.
— Вече съм замесен. И ти го знаеш от момента, в който ме запозна със Соня. Перлата в седефена обвивка, не помниш ли?
— Yo recuerdo, Люис — кимна Бени и изпитателно го погледна.
— Digame — Казвай какво се е случило!
— Нищо добро — отвърна му с въздишка и му направи знак да се отдалечат от черния бронетранспортьор. — Някъде около три следобед секретарката на Соня в „Лорд Константин“ позвънила на Мария. Малко шантава мадама, но страхотно педантична… По-рано през деня се обадили от електроснабдяването. Имало някаква повреда, трябвало да получат достъп до жилището на Соня… Тя тръгнала в дванадесет и половина, като обещала да се обади. В три имала насрочена среща, но нито се появила, нито се обадила. Секретарката непрекъснато й звъняла, но не успяла да се свърже с нея…
Погледът на Бени се премести от лицето на Кроукър върху Мария, неподвижна като статуя на предната седалка на колата му.
— После позвънила в електрическата компания — продължи след кратка пауза. — Оказало се, че нито са имали съобщение за повреда, нито са пращали дежурна кола… Едва тогава се свързала с Мария.
— Ти провери ли тока? — попита със свито сърце Кроукър.
— Току-що. Някой е прерязал жиците, на сантиметри от стената. Гладко и красиво, работа на професионалист…
— Не забеляза ли нещо друго? Следи от стъпки, например? Доста е кално от дъжда…
— Не съм гледал.
Лю извърна глава към блиндираната кола и попита:
— Да ти се намира нещо като изолирбанд?
Бени му хвърли продължителен поглед, после се обърна и тръгна към колата. Подхвърли нещо на неподвижната Мария и започна да рови под седалката. След минута се върна с ролка черно тиксо.
Набързо обиколиха къщата. Кроукър не откри никакви отпечатъци от стъпки, но в един момент приклекна и показа на Бени две успоредни линии, ясно забележими в мократа трева.
— Това говори ли ти нещо? — попита.
Той само поклати глава. Стигнаха до срязаните жици.
— Не обичам да се пъхам в тъмното, без да зная кой държи ръката си на ключа — обясни Кроукър, после хвана прерязаните кабели с протезата си и ловко ги свърза, увивайки ги с част от черното тиксо.
Изправи се, пое дълбоко дъх и рече:
— Сега да се опитаме да влезем. Как стои въпросът с входната врата?
— Заключена е, но няма проблеми. — В ръката на Бени се появи връзка ключове. — Това са резервните, Соня ги е оставила у Мария…
— Добре — кимна Кроукър и се насочи към предната част на къщата. — Давай да влизаме.
После усети пръстите на Бени на ръката си и спря. Очите на латиноамериканеца бяха потъмнели и много тъжни.
— Може би ще се окажем на място, на което е извършено престъпление, Люис — промълви. — Не мога, а и не искам да те моля за каквато и да било услуга!
— Не е нужно да ме молиш. Ние сме приятели, нали? Повече приказки са излишни!
— Само още нещо — отново го спря той. Лъчите на залязващото слънце се отдръпнаха от лицето му и то изведнъж се превърна в част от настъпващия мрак. — Помниш ли като ти казах, че имам лошо предчувствие?
— Помня. Но то беше свързано с нас, а не с други хора…
— Bueno — въздъхна парагваецът. — Дано да си прав…
Прекосиха затревената площ, заобиколиха фонтана с водните кончета и изкачиха стъпалата към верандата. Кроукър спря пред заключената врата и попита: