Кроукър тромаво се намести на мястото до приятеля си и повиши глас, за да надвика грохота на моторите:
— Нещо ни очаква там, отпред! Нали ти го каза?
— Точно така — кимна Бени. Водата се пенеше зад кърмата на „цигарата“. — Знаеш ли, Люис, в живота съществува нещо, как да го кажа… Нещо като неизбежност… За мен тя се прояви в бизнеса, с който се занимавам. Създадох си врагове и никак не се учудвам от този факт. Когато завземаш нечия територия, неизбежно си създаваш врагове… Но това, което искам да кажа, е, че в живота има врагове и врагове…
Кроукър усети, че ще чуе нещо важно, сърцето му неволно ускори ритъма си.
— Господ ми е свидетел, че имам такива врагове, кръвни врагове… — продължи парагваецът. — Като двете братлета Бонита — Антонио и Хектор… Всъщност, по дяволите, те са не само братлета, но и еднояйчни близнаци! И трябва да ти кажа, Люис, че тези копеленца са изключителни мръсници! — Ръцете му се размахаха във въздуха: — Разнасят воня и зараза около себе си от мига, в който са се пръкнали на белия свят! И още по-лошо — до този момент успяват да се измъкнат ненаказани за всичките си гадории!
— Какво общо имат те със смъртта на Соня? — изгледа го внимателно Кроукър.
В поведението на Бени се появи някаква неуловима промяна. Приятелят му не можеше да разбере на какво се дължи тя.
— Много! — промълви парагваецът. — Те са я убили със собствените си ръце, сигурен съм в това! Усещам го ей тук… — Дланта му разтърка лявата част на гърдите.
— Не преувеличаваш ли? — изгледа го внимателно Кроукър. Едновременно с това усети, че не изпитва обичайното за подобни изказвания недоверие. Дори напротив. Имаше чувството, че всеки миг ще разкрие част от загадката, наречена Бени Милагрос. — Не се ли осланяш единствено на инстинкта си?
— Въпросът ти е нормален за всеки детектив — кимна Бени. Зъбите му несъзнателно дъвчеха пурата, превръщайки я в неизползваема тютюнева каша. — Но Бог ми е свидетел, че когато става въпрос за братята Бонита, у мен има нещо далеч по-силно от обикновено предчувствие… — Катерът навлезе в залива Бискейн. Водите му отразяваха крайбрежните светлини с мрачни отблясъци. — Това без съмнение е работа на Антонио и Хектор, именно по тази причина не искам намесата на полицията… Убийството на Соня е предупреждение, отправено към мен.
— Защо си толкова сигурен?
Очите на Бени станаха медночервеникави, отразили за миг мигащата светлина на носа на лодката, и той тихо отвърна:
— Защото се е случвало и преди.
Кроукър занемя. Имаше чувството, че на въдицата му се е закачила опасна риба. В подобни случаи човек просто не прави нищо и застива в очакване, тъй като всичко зависи от здравината на кордата…
Лицето на парагваеца изглеждаше така, сякаш му предстои да легне върху пирони.
— Споменавал съм ти за Роза, моята сестра, нали?
— Да. — На паркинга пред „Бара на акулите“. Каза, че е починала преди пет години…
Бени докосна уредите по контролното табло, „цигарата“ изрева и се втурна напред. Кроукър изпита чувството, че всеки момент ще излетят.
— Но не ти казах как е починала…
Кроукър сграбчи една от ръкохватките до главата си, усетил солените пръски в лицето си. Очите на Бени се присвиха от острия северозападен вятър. Наведе се под руля, измъкна две тежки непромокаеми якета и хвърли едното на приятеля си. По време на нощно плаване ставаше доста студено, особена при тази скорост. А в открития океан без съмнение щеше да бъде още по-зле. Продължаваха да се носят по спокойната вода на залива. Над главите им се появи ято корморани, очертаващи двойна пунктирана линия в теменуженото небе.
Парагваецът ги проследи с поглед, после с лека въздишка, сякаш на себе си, каза:
— Времето и мястото… Познавам братята Бонита отдавна, Люис… Израснахме в един и същи квартал на Асунсион. Както със Соня и брат й… И вероятно поради причината, която ти би нарекъл „махленски връзки“, аз допуснах една много голяма грешка по отношение на тях…
— Каква?
— Направих ги свои клиенти. Това беше преди осем години. Най-черният ден в живота ми! — Повдигна рамене: — Но тогава бях прекалено млад, имах чувството, че владея всичките тайни на вселената… Ентусиазмът замества мъдростта, всичко ти изглежда просто и лесно…
„Цигарата“ летеше по гребените на вълните с все по-нарастваща скорост, мощните двигатели доволно боботеха. Заливът беше изпъстрен с малки островчета, маркирани от контролни светлини. В далечината се виждаше ярко осветената естакада „Макартър“, която свързваше Дванадесета улица на Маями с Пета улица на Маями Бийч.