От този момент двамата станаха съдружници, а професионалната им връзка прерасна и в тясна дружба. Авел бе първият, който оцени колко трудно е един тексасец да признае един поляк за равен. За първи път, откакто се бе установил в Америка, той се почувства сигурен — докато не откри, че самите тексасци са не по-малко горди от поляците.
Авел все още не можеше да приеме станалото след това. Ако Дейвис му се беше доверил и му бе казал истината за финансовото състояние на групата — кой ли нямаше проблеми по време на Депресията? — сигурно двамата щяха да измислят нещо. На шестдесет и две години Дейвис Лерой бе уведомен от банката си, че кредитът му вече не се покрива от стойността на хотелите му и че са необходими нови гаранции, за да се съгласят да платят заплатите за следващия месец. В отговор на този ултиматум Дейвис Лерой бе вечерял насаме с дъщеря си и се бе оттеглил в президентския апартамент на дванадесетия етаж с две бутилки бърбън. След което бе отворил прозореца и се бе хвърлил през него. Авел никога нямаше да забрави как стоеше на ъгъла на Мичиган авеню в четири сутринта. Трябваше да идентифицира тялото на своя ментор. Успя единствено благодарение на сакото, което Лерой бе носил предишната вечер. Занимаващият се със случая следовател му каза, че това било седмото самоубийство в Чикаго за деня. Това никак не му помогна. Как би могъл полицаят да знае колко много бе направил за него Дейвис Лерой и как той смята да му се отблагодари за приятелството в бъдеще? В набързо написаното завещание Дейвис бе оставил своите седемдесет и пет процента от акциите на съдружника си и бе посочил, че макар и те да са напълно лишени от стойност, стопроцентовата собственост върху веригата може да му помогне при опит да договори нови условия с банката.
Флорентина отвори очи и заплака. Авел я вдигна нежно и незабавно съжали, когато докосна мокрите й пеленки. Препови я бързо, като не забрави внимателно да я подсуши, преди да сгъне чистото парче плат на голям триъгълник и да я закопчае така, че безопасните да са далеч от тялото й. Всяка грижовна майка би кимнала одобрително на подобно старание. Флорентина затвори очи, клюмна и заспа на рамото на баща си.
— Неблагодарно хлапе — промърмори добродушно той и я целуна по бузата.
След погребението на Дейвис Лерой Авел посети „Каин и Кабът“ — банката на веригата „Ричмънд“ в Бостън — и умолява единия от директорите да не обявява единадесетте хотела за продан. Опита се да убеди банката, че ако го подкрепи, след време веригата ще заработи на печалба. Зализаният студен мъж зад скъпото директорско бюро остана непреклонен. „Длъжен съм да отстоявам интересите на банката“ — обясни той. Авел никога нямаше да забрави унижението да се обръща към човек на своята възраст с „господине“ и въпреки това да остане с празни ръце. Банкерът сигурно имаше душа като на касов апарат, за да не разбира колко хора ще бъдат засегнати от решението му. За стотен път Авел си обеща, че някой ден ще го върне тъпкано на господин Уилям „Бръшлянената лига“1 Каин.
Същата нощ Авел пътуваше към Чикаго с мисълта, че всички беди в живота му вече са се случили — само за да открие, че „Ричмънд Континентал“ е изгорял до основи, а полицията му предявява обвинение в умишлен палеж. Оказа се, че палеж наистина има, но е дело на жадуващия за отмъщение Дезмънд Пейси. При арестуването си той с готовност призна, че целта му е била да съсипе Авел. И щеше да успее, ако на помощ на Авел не се бе притекла застрахователната компания. Дори сега той се питаше дали нямаше да е по-добре да си беше останал в руския лагер за военнопленници, вместо да бяга в Америка. Точно тогава късметът го сполетя отново — някакъв анонимен благодетел, който според Авел бе господин Дейвид Макстън от хотел „Стивънс“, купи веригата „Ричмънд“ и предложи на Авел да остане на старата си директорска длъжност; даде му шанс да покаже, че е в състояние да докара компанията до печалба.