— Какво има? — попита я тя. — Контролните ли? Да не си се провалила?
— Не, много по-лошо.
— Какво може да е по-лошо от това?
— Бременна съм.
— Какво? — Флорентина коленичи до нея и я прегърна. — Откъде си толкова сигурна?
— Вече втори месец не ми идва.
— Е, това все още не означава нищо. А и да се случи най-лошото, нали Роджър иска да се ожени за теб.
— Бащата може и да не е той.
— Божичко! — каза Флорентина. — Кой е тогава?
— Може би Боб, футболистът от Принстън. Виждала си го, помниш ли?
Не го помнеше. Не бяха един или двама за годината и Флорентина не знаеше как да постъпи, щом Уенди не можеше да каже със сигурност кой е бащата. Тази вечер трите останаха до късно през нощта и Белла показа нежност и съпричастност, за каквито Флорентина никога не бе подозирала. Решиха, че ако още веднъж пропусне цикъла си, Уенди ще отиде да се прегледа при университетския гинеколог д-р Маклауд.
Тя наистина пропусна третия си цикъл и помоли Белла и Флорентина да отидат с нея на прегледа в кабинета на Братъл стрийт. Още същата вечер докторът съобщи на груповия наставник на Уенди за бременността й и никой не се изненада от последвалото решение. На следващия ден пристигна баща й, който благодари на двете момичета за всичко, което бяха направили за Уенди, след което я откара в Нашвил. Всичко се случи толкова внезапно, че не можеха да повярват, че никога повече няма да видят Уенди. Флорентина се чувстваше безпомощна и се питаше дали не можеше да направи нещо повече.
В края на втората година Флорентина започна да вярва, че е по силите й да спечели жадуваното място във Фи Бета Капа4. Бе започнала бързо да губи интерес към политиката в университета. Комбинацията Никсън — Макарти далеч не беше от най-вдъхновяващите, а илюзиите й се стопиха още повече от една случка през лятната ваканция.
Флорентина отново бе започнала да работи при баща си в Ню Йорк. Беше научила много неща след инцидента „Джеси Ковач“. Всъщност Авел вече с удоволствие я оставяше да ръководи различни магазини, когато директорите им бяха в отпуск.
По време на една обедна почивка тя се опита да избегне един модно облечен мъж на средна възраст, който тъкмо пресичаше хола. Той обаче я забеляза и извика:
— Здрасти, Флорентина.
— Здравей, Хенри — без особен ентусиазъм отвърна тя.
Той се наведе и я сграбчи за двете ръце, след което я целуна по бузата.
— Днес е щастливият ти ден, скъпа.
— Защо? — искрено се озадачи Флорентина.
— Дамата ми за вечерта ми върза тенекия и ти предлагам да я заместиш.
„Разкарай се“, би му казала тя, ако Хенри Осбърн не беше директор на веригата. Тъкмо се мъчеше да измисли някакво приемливо извинение, когато той добави:
— Имам билети за „Кан-Кан“.
Още от пристигането си в Ню Йорк Флорентина се опита да си намери място за последния най-голям хит на Бродуей, но й бяха казали, че билетите са продадени за осем месеца напред — а по това време вече щеше да се е върнала в Радклиф. Поколеба се за миг, но накрая отстъпи.
— Благодаря, Хенри.
Разбраха се да се срещнат в „Сарди“ и да пийнат по нещо преди да отидат до театъра „Шуберт“. Представлението наистина оправда очакванията й, а след него щеше да е невъзпитано да откаже поканата за вечеря. Хенри я отведе в „Рейнбоу Руум“ и там започнаха неприятностите. Беше изпил три двойни уискита преди пристигането на първото ястие и макар че не беше първият мъж, слагал ръка на коляното й, бе първият приятел на баща й, който се осмели на това. Към края на вечерята бе така пиян, че едва говореше.
В таксито на път за „Барон“ той угаси цигарата си и се опита да я целуне. Тя се притисна в ъгъла, но това не го спря. Тя нямаше представа как да се справя с пияни мъже, нито пък колко настойчиви могат да бъдат. Когато стигнаха хотела, Хенри настоя да я изпрати до стаята. Флорентина не посмя да откаже предложението, защото се страхуваше, че една разправия няма да се отрази добре на баща й. В асансьора Хенри се опита да я целуне отново, а когато стигнаха малкия й апартамент на четиридесет и първия етаж, влезе след нея насила. Незабавно отиде до малкото барче и си наля още една солидна доза уиски. Флорентина горчиво съжаляваше, че баща й е във Франция, а Джордж отдавна се е прибрал вкъщи. Не знаеше какво да прави.
— Не мислиш ли, че е време да си вървиш, Хенри?
4
Най-старото и най-голямо почетно академично дружество в САЩ, основано през 1776 г. — Бел.пр.