— А! Добре! Фамозно! Осем дами, осем господа! Отлично! Какво може да получи тук човек за пиене?
— Вино! — гласеше отговорът.
— Вино… добре, много добре! Нека го опитаме. Осем мъже, осем бутилки. Давайте!
— Каква марка? — попита едно от момичетата.
— Естествено най-добрата! — извика мъжът. — Но бързо!
Няколко момичета излязоха бързо и след две-три минути виното стоеше на масата. После Петерман чу отново гърления глас:
— Слушайте, девойчета, едно предложение! Всеки от нас ще седне при една от вас. Но не произволно. Ще хвърляме чоп за вас, шмекерчета! После зарове. Ах, фамозно предложение! Моя собствена приумица! Доволни ли сте, или да си вървим?
Идеята да бъдат разпределени чрез зарове се стори забавна на момичетата. Те веднага се съгласиха. Едва бяха дали съгласието си и Петерман чу да дрънкат зарове.
Роленбург беше гарнизонен град. Имаше артилерия и пехота. Един от най-известните, но не безусловно най-обичаният, офицер беше оберлейтенант Валтер фон Хагенау. Дългата му, суха като чироз фигура му беше докарала прозвището Жерав, но това не го дразнеше. Беше грозен като въплътената нечиста съвест, ала инак не беше лош тип. Най-близките приятели на Хагенау, които всъщност бяха малцина, знаеха, че има две страни — едната добра, мекосърдечна и великодушна, другата — арогантна и високомерна. Горко на онзи, който предизвикаше гнева на Хагенау или засегнеше честта му! Но блазе на онзи, който се радваше на неговото открито благоразположение. Той можеше да причислява Хагенау към своите най-верни приятели. Жерава обичаше да си прави шеги, но те невинаги бяха сполучливи. Тогава никой не му се сърдеше.
Минаваше за състоятелен и поради това можеше да си позволява някои неща, от които други трябваше да се лишават. Но тъй като кесията му винаги стоеше отворена за неговите другари, то на никого и през ум не минаваше да му завижда.
Командирът на полка му беше вуйчо и поради това Хагенау можеше да завива рязко около някои ъгли, при които друг правеше предпазлива дъга. Знаеше се, че е почитател на красивия пол. По-нататък беше известен със своите своеобразни, чудати приумици. Касаеше ли се да бъде организиран някой излет, бал или друго развлечение, винаги се обръщаха към него, а после можеха да бъдат сигурни, че ще измъдри някоя причудлива идея, обещаваща чудесно забавление.
Днес беше рожденият ден на Хагенау. От всички страни върху него се бяха посипали предложения, но той беше поканил само най-близките си приятели, и то точно свещеното число „седем“. Също така необичайно бе условието, че те трябваше да се явят в цивилно облекло. И понеже се касаеше за отпразнуването рождения ден на „полковия племенник“, бяха получили дори отпуск.
Сутринта предприеха продължителна езда из близката околност, по-късно направиха галаобяд и обсъдиха как да прекарат остатъка от деня. На вечерята един от гостите подхвърли забележката, че празникът хич не е протекъл необикновено.
— Това е вярно — обади се и друг. — Хагенау, въображението те е напуснало! Ти вече не си способен на някоя от твоите пирамидални идеи, „колосални“ приумици!
Дългият оберлейтенант направи лукава физиономия и каза:
— Заблуда, исполинска заблуда от ваша страна! Имам нещо in petto4, и то какво!
При това целуна върховете на десетте си пръста и ги разпери нагоре, сякаш ставаше въпрос за нещо неземно.
— Какво е то? Какво? Казвай бързо! — извикаха седем гласа.
— Една изследователска експедиция — отговори той. — Към Кипър!
При това известие избухна гръмък кикот. Хагенау направи ядосана физиономия и каза:
— Какво толкова има за хилене? Чували ли сте за Афродита?
— Родената от пяна богиня на любовта? — извика един от приятелите му. — Разбирам! Според легендата тя е излязла от морето при остров Кипър.
— Правилно! — изръмжа Хагенау. — Още не си забравил напълно митологията! И ние ще потеглим, за да открием нейната пещера. Или не знаете, че се е скрила в една пещера, когато вече не можела да прикрива красотата си във вълните?
— Хагенау, старо, ти знаеш ли я тая пещера? — пошегува се един от камарадите. — И си излязъл жив оттам?
Хагенау долови иронията на въпроса и отвърна с гърления си глас:
— Вярвате или не, все ми е едно! Някога да сте ме познали като разказвач на небивалици, а? А тук изобщо не може да става дума за преувеличение! Касае се за красота, за която изразът Афродита е направо слаб! От легендата излиза, че Афродита е имала червеникава коса и дори била малко кривогледа. Но при тази, които имам предвид, за подобни недостатъци не може и да се говори. Тя е без грешка, без никакъв дефект! Заклевам се в брадата си и, което е още по-стойностно, в моята талия?