Сред пътниците, които пристигнаха от столицата по обяд на гарата в Роленбург, се намираше и вехтошарят Зигмунд Дорн. Каква ли работа имаше тук? Видът му беше празничен. Неговото иначе вечно брадясало лице бе гладко обръснато, а отдавна демодираният костюм можеше да се нарече поне чист.
Старият не се задържа много на гарата, а веднага се запъти към града и със стигането си там пое към Замъка. Като държавен затвор, той не беше лесно достъпен. Обграждаше го висок зид. Една-единствена порта водеше към вътрешността. Дорн спря при нея и дръпна шнура на камбанката.
Постът от другата страна на стената се намираше наблизо. Той отвори едно малко прозорче и погледна през така възникналия процеп. После попита със суров тон:
— Кой е там?
— Кой тук е, попитал вие? Аз съм тоз’, търговец Зигмунд Дорн от „Мюленщрасе“ в столица.
— Какво искате? — попита все още недружелюбно постовият.
— Тук ли е директор на затвор с негово име хер Хауптман и областен съветник Фон Шарфенберг?
— Да.
— И не е ли при него един хер лейтенант, който се произнася Бруно фон Шарфенберг?
— Да — отговори войникът, този път вече малко разколебан.
— Тоз’ лейтенант търся аз.
— Неотложно ли е? — попита постът.
— Да. Това е работа от сделки, които не могат се отложат на нито миг.
— В такъв случай ще ви пусна.
Портата изскриптя в пантите и старият влезе. Видя пред себе си един просторен павиран двор, обхванат от постройки с малки зарешетени прозорци.
— Трябва лошо се живей в тоз’ жилище там горе! — изплъзна се от устата му.
— Ами внимавайте тогава, за да не изпаднете някога в положение да бъдете тук разквартируван — съгласи се с шеговит тон войникът. — Виждате ли там при вратата втория пост? Той ще доложи за вас.
Вехтошарят последва указанието и после бе отведен по няколко тесни коридора и тъмни стълбища в една светла стая, където трябваше да почака. Войникът доложи за него и му посочи след това едно съседно помещение, в което едва след дълго време влезе младият лейтенант Бруно фон Шарфенберг. Измери го с пренебрежителен поглед и запита късо и грубо:
— Вие ли сте този Зигмунд Дорн?
— Имам честта да бъда тоз’, милостиви хер лейтенант!
— Аз не ви познавам. Какво искате от мен?
— Аз идвам при вас в Роленбург, защото се осведомил във ваше жилище в столица и вие не бяхте там вкъщи.
— Какво сте търсили в частното ми жилище?
— Потърсил таз’ заран там хер лейтенант, защото имал да му покаже една малка хартишка.
— Хартишка? — попита Бруно фон Шарфенберг. — Да не би да имате предвид някое писмо?
— Не, имал предвид таз’ бележка, на която написал сте ваше име.
Той измъкна един портфейл, извади от него един вексел и го подаде на лейтенанта. Той пребледня и изруга изненадано:
— По дяволите! Хич не се сетих за това!
— Нищо не вреди, милостив хер! Аз нали се сетил!
— Не съм отбелязал датата.
— Не било необходимо, защото тя нали отбелязана на първи ред на акцепт5.
Лейтенантът се намираше във видимо смущение. Той прегледа бегло вписаните на обратната страна имена и запита с несигурен глас:
— Непременно днес ли трябва да стане тая работа?
Старият направи отривисто движение на уплах и отвърна:
— Защо взема човек за плащане акцепт? Защото убеден, че пари ще получи веднага и моментално при показване на хартийка. Аз беден търговец. Купува употребявани неща, за да продава тях отново на бедни хора. Каква печалба мога взема? Един кройцер или два, повече не!
— Печалбата май не е толкова малка, щом боравите с вексели на такива суми. Убеден съм, че можете да изчакате!