Шонлайн погледна замислено младия мъж.
— Е, ако трябва да бъда откровен, вие ми харесвате, но… не ми е известно материалното и семейното ви положение.
— Баща ми беше действащ офицер, но се уволни и се оттегли в именията си. Той е крайно пестелив и може и днес да живее както по своето време. При това положение смятам за по-добре засега да чукам възможно по-рядко на неговата каса. Разбирате…!
Шонлайн се усмихна подкупващо.
— Много добре, много добре! Кръвта на младостта иска да си поживее. Старите забравят, че и те са били такива. Човек трябва да се наслаждава на своята младост, толкова повече ако обстоятелствата позволяват някои неизбежни ангажименти да се погасяват по-късно.
— Такъв е при мен случаят. Аз съм единствен наследник. Освен това чичо е областен съветник и директор на държавния затвор в Роленбург.
— Много добре! — възкликна Шонлайн. — Това звучи много препоръчително. Мисля, че бих могъл да се спра на вас. Каква сума ви е необходима?
— Хм-м! Шест, осем или десет хиляди гулдена?
— Напълно ме устройва. Веднага ли се нуждаете от парите?
— Незабавно!
— Каква гаранция предлагате?
— Вексел и писмено удостоверение с честна дума.
— Това е достатъчно. И така, вие сте съгласен с трите процента, хер лейтенант?
— Да, разбира се, това е повече от добре. Хер Шонлайн, вие сте един много порядъчен мъж!
Беше обсебен от мисълта, че веднага ще получи десет хиляди гулдена.
— О, моля, моля! — гласеше отговорът. — За мен е удоволствие да помогна на един благородник. Мога ли да ви предложа векселен формуляр за попълване?
— Моля! За какъв срок ми предоставяте сумата? Половин година?
— Е, нека бъде толкова! Ето векселът. Моля!
Всичко наистина вървеше като по вода. Лейтенантът посегна към перото и започна да попълва формуляра. В този момент на вратата се почука, а малко по-късно се чу:
— Дал Бог добро, скъпо дете! Вилибалд тук ли е?
— В хола — отговори женски глас. Малко след това вратата се отвори широко и влезе един възрастен господин.
— Добър ден, синчето ми! Как си? Как… а, ти не си сам! Попречих ли? Извинете!
Поклони се на лейтенанта, стисна ръката на домакина и каза:
— Няма да ви безпокоя дълго. Веднага свършвам.
— Не би ли влязъл за малко там? Имам още едно-друго да уредя — обърна се Шонлайн към господина, посочвайки вратата на съседната стая.
— Благодаря, много благодаря! Нямам време да чакам! Страшно бързам. Веднага си тръгвам!
— Е, тогава позволи… моят тъст, хер Фишер!… Хер лейтенант фон Шарфенберг!
Двамата се поклониха един на друг, а после тъстът се обърна към зетя:
— Чуй, Вилибалд, една новина, една чудесна новина!
— Така ли? Делова?
— Да, естествено! Перуанците7 страшно падат!
— Това ли наричаш чудесна новина?
— Да, защото в замяна на това чилийците8 се покачват стремглаво. Растат от час на час, от минута на минута, от миг на миг. Току-що получих депеша да купувам чилийци колкото мога. Засега аз съм единственият посветен в тайната. Мога все още да ги получа евтино! Отлична сделка!
— Поздравления!
— Благодаря, момчето ми. — Тупна го добродушно по рамото и продължи: — Но има един проблем. Имаш ли пари на разположение?
— Хм-м! Защо?
— Вече купих за четирийсет хиляди гулдена и съвсем се изчерпах. Мога да получа още няколко чилийци, но за съжаление само срещу пари в брой. Имаш ли такива?
— Действително бях заделил петнайсет хиляди гулдена, но тази сума вече е…
— Заделил си? — прекъсна го тъстът му. — Петнайсет хиляди? Браво! Ура! Значи идвам в добър час! Вдругиден ще ти ги върна. Дай ми ги!
— Тая работа едва ли ще може да стане.
— Защо?
— Защото вече са определени за другаде.
— Другаде? Глупости!
Шонлайн си придаде леко смутен вид. После изнамери претекста:
— Обещах ги срещу ипотека.
— Ипотека? Какво? Тъстът ти за теб трябва да стои пред всяка ипотека. Освен това човекът би могъл да почака до вдругиден.
— Той се нуждае от парите днес.
— Дрън-дрън! С тези петнайсет хиляди аз мога да спечеля най-малко пет хиляди, сиреч една трета. И ти ги даваше на друг? Засрами се, Вилибалд! Не съм го допускал за теб! Но, почакай!
Изсмя се весело и бързо излезе през другата врата. Лейтенантът стоеше като на въглени. Първо радостта да получи толкова пари, а сега тоя дяволски тъст! Векселът беше вече попълнен, а писмената декларация за честна дума — започната.
— Хер Шонлайн, не беше ли по-добре… — тук запъна.
— Какво, хер лейтенант?
— Да бяхте споделили откровено с тъста си, че аз съм този, който ще получи парите!
— Хм, хм! Мислех, че желаете дискретност!