— Джак диша. Той е жив. Трябва да го вкараме в една от първите линейки. Сега ще имам нужда от твоя италиански, мъничка — казала й мама.
Лия и Луси се втурнали към главния вход, когато воят на линейките вече огласял цял Рим и те се носели към Фиумичино, следвани от телевизионните коли на журналистите. Щом първата линейка спряла пред обляното в кръв летище, Лия започнала да пищи неистово: „Mio papa, mio papa. Non e morto. Per favore, mio papa, signori.“
Двама мъже се втурнали след малкото момиченце, което взели за италианче, и така съм се оказал първият човек, когото линейките вдигнали от летището, и първата жертва, показана по италианската телевизия, тъй като точно тогава пристигнал и телевизионен екип. Главата и цялото ми тяло от кръста нагоре били покрити с кръв, а от зимното палто на Луси, която през цялото време стискала ръката ми, буквално капела кръв. Именно тази картина беше предавана в цяла Италия.
Точно в този момент Джордан Елиот излизал от клас в Северноамериканския колеж, недалеч от фонтана Треви, където преподаваше вероучение. Влязъл в учителската стая и заварил преподобните отци скупчени пред телевизора.
— На летището пак са избили сума народ — казал отец Регис, преподавател по латински. — Гледката е ужасна.
— Ето, сега извеждат един — обадил се някой.
Джордан, разбира се, не ме познал от кръвта, но извикал на глас, щом зърнал Лия и Луси да тичат край носилката. Почти в несвяст чул гласа на говорителя, който съобщавал името на болницата близо до Ватикана, където се събирали хирургически екипи от цял Рим, за да посрещнат ранените. Джордан изтичал от стаята без никакво обяснение и хукнал към такситата на Пиаца Венеция. В гимназиалния отбор в Уотърфорд той играеше дясно крило, аз — защита, Майк Хес — ляво крило, а Кейпърс Мидълтън — куотърбек. През 1965-а бяхме известни в целия щат като четворката на Мидълтън и когато отборът имаше нужда от къс спринт, всички се обръщаха към огромния чипонос краен защитник, тоест към мен. Но когато имаше нужда от дълъг спринт, тогава търсеха момчето, което взимаше стотака точно за десет секунди и което можеше да обърне развоя на мача — бързия и неуловим Джордан Елиот.
Никой римлянин, видял спринта на Джордан към стоянката за таксита в този ден, не би могъл да забрави внушителната гледка на летящия отец, поне така твърдеше самият той. Хвърлил се на предната седалка в първото свободно такси и изкрещял: „Бързо! Към болницата! Бързо!“
Когато ме откарали в болницата „Санто Спирито“, Джордан вече чакал отвън.
— Лия, върви с баба си в чакалнята — изкомандвал я той. — Като свърша, ще се срещнем там. Моли се!
Докато санитарите тичали с носилката през опразнените коридори на болницата, отец Джордан се надвесил над мен, прекръстил ме, опростил греховете ми по бързата процедура — нещо, което се допуска само в спешни случаи. Измърморил опрощението на латински, защото знаел, е съм от онези раздразнителни черни овце на католическата вяра, които още изпитват силна носталгия по богослужението на латински.
„Ego te absolvo ab omnibus censuris, et peccatis, in nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti. Amen.“4
И тази церемоня на моето спешно опрощение и помазване с миро била първа точка в новините същата вечер. Джордан направил знака на кръста върху двете ми тежки рани, взел едната ми ръка и рекъл: „Джак, ако се разкайваш за греховете си и ако ме чуваш, стисни ми ръката.“ Аз едва съм помръднал пръсти и той продължил: „Джак, опрощават ти се всички грехове. Влез в операционната без страх за душата си. И помни кой си, Джак. Ти си Джак Маккол от Уотърфорд, Южна Каролина, най-силният мъж, когото познавам. Използвай силата си сега, Джак. Използвай я до последна капка. Надвий на куршумите, Джак. Лия, майка ти и аз те чакаме отвън. Използвай силата си, използвай я заради нас. Бори се, не се давай, Джак. Направи го заради нас. Защото те обичаме и имаме нужда от теб.“
Летящата врата към операционната се отворила, но преди да ме вкарат, каза ми той, аз съм стиснал ръката му още веднъж — този път по-осезателно.
— Поверявам те в ръцете на Бога, Джак Маккол — казал Джордан, прекръстил ме още веднъж от прага, а хирурзите вече започвали работата си върху мен.
Много по-късно, когато в съзнанието ми започнаха един по един да изплуват откъслечни моменти от инцидента, си спомних част от дивото препускане от летището обратно в Рим. Лия плачеше през цялото време и само повтаряше: „Татко, татко, татко“, а аз се опитвах да протегна ръка към нея, но цялото ми тяло бе вцепенено и изтръпнало, като под наркоза, освен това непрекъснато потъвах в бездна от мрак и тишина. Следващото нещо, което си спомних, бе един остър завой, при който Луси извика на шофьора: „Карай по-внимателно!“ — и отново сърцераздирателния плач на Лия и моята невъзможност да я успокоя.