— Semper Fidelis!5 — прошепна той. — Това са двете най-силни думи, които пазя в сърцето си. Това са. Нищо друго не може да обясни днешния ден. Нито загубата на жена ми. На сина ми. Semper Fidelis.
— Генерале, това е градът, в който тези две думи са били измислени — казах. — Имаш ли пари? Къде ще отседнеш? Ял ли си нещо?
Генералът поклати глава.
— Генерале — прегърнах го през раменете и го поведох към кухнята, — аз никога не съм предвождал атака на отряд морски пехотинци в Камбоджа. Но затова пък мога да готвя като вълшебник. Джобът ми е пълен с пари, освен това имам и свободна стая за гости с прекрасен изглед. Тази вечер ще те накарам да ме обикнеш, макар и за кратко.
— Защо го правиш? — попита той подозрително. — Би трябвало да ме мразиш повече от всеки друг.
— Мразя те, генерале, но жизнерадостно — изсмях се аз. Влязохме в кухнята и аз взех да ровя из килера за спагети. — Ти си баща на най-добрия ми приятел и затова няма да те оставя да преспиш на някоя пейка край Тибър. А и това ми дава възможност да покажа естественото превъзходство на либералите пред нацистите. Такива възможности са рядкост.
И така, в студената римска нощ генерал Елиот се настани в моята кухня. Пристигащият от Апенините вятър ръмжеше навън и бързо покри полуотворените устни на всички фонтани в града с тънка корица прозрачен лед. А ние, двамата непримирими врагове, скътани на топло, за пръв път се разговорихме като мъже. Неотдавнашната ми среща със смъртта бе отворила в сърцето ми нещо, което смятах запечатано завинаги. Генералът бе прекарал един мъчителен ден. Голата самота на думите Semper Fidelis бе все още на езика му, когато премислил всичко и видял каква клопка е поставил на собствения си син, и то подведен от най-добри намерения.
Разговаряхме, внимателно избягвайки най-щекотливите въпроси и взривоопасни теми, които ни бяха оплели в мрежите си, за да стигнем до безразсъдните събития от днешния ден. За мен не друго, а Югът държеше в плен генерала още от рождение, той бе изковал клетките на неговия твърд характер и смяташе, че не му се полага нито отпуск, нито оставка. Генерал Елиот обаче притежаваше онова сияйно очарование, което е задължително за всеки човек, решил бързо да напредне във военната йерархия. И той щедро ми го демонстрираше, докато аз му готвех и доливах чашата му. Разказа ми истории от детството си, случки с моя прадядо и Великия евреин, пристигането на родителите на Шайла и неговите години във Военната академия.
Когато стана време да го заведа до стаята му, всеки един от нас бе видял другия в нова светлина. Бяхме разговаряли сдържано, като джентълмени. Безбройните ни огорчения и натрупана злост лежаха помежду ни като поле от мини, които избягвахме, стъпвайки на пръсти, защото в тази трудна за нас вечер предпочетохме да запазим достойнството си.
Възхищавах се на куража му, който го бе довел пред прага на големия му враг, а генералът май бе благодарен, че все пак съм му отворил вратата.
Когато му подадох кърпите за лице и една четка за зъби, той ме попита:
— Джордан добър свещеник ли е? Или само ползва сана за прикритие? Поредната му игричка.
— Синът ти е божи човек — казах му аз.
— Това не те ли изненадва? — попита генералът и поклати глава в недоумение. — Толкова ли не съм го познавал? Винаги съм го смятал за прекалено буен.
Изсмях се тихо, като си спомних Джордан, после казах:
— Джордан Елиот беше най-необузданото копеле, което някога съм виждал. Никой не можеше да се мери с него.
21
От деня, в който пристигна в Уотърфорд, Джордан Елиот стана известен като „момчето от Калифорния“. В представите на каролинци Калифорния беше мястото, където американската мечта бе започнала да се разваля на слънцето, превръщайки се в нелепо изопачение. Хората гледаха с лошо око на тази забранена зона, където вилнеещите човешки страсти бяха издигнати в култ, а границите на понятието сдържаност бяха разтеглени до неузнаваемост.
Това време се помни като „лятото на Джордан“. Никой никога не бе виждал момче като него. Русата му коса стигаше до раменете и целият излъчваше лъчезарно божествено здраве. Не беше точно красив, ала изопнатото му като маска лице правеше впечатление. Имаше дръзки, но тъжни очи, от които дъхът ти можеше да секне. Уотърфорд веднага разбра, че Джордан Елиот гледа на живота като на свободно падане от високо летящ самолет. Със себе си той донесе от Калифорния революционни идеи, които разпространяваше без задръжки.