33
На първи юни Луси ми се обади по телефона и ме помоли да отида при нея, но сам. Гласът й ме разтревожи и веднага ме обзе предчувствие за нещо лошо. Когато пристигнах, тя ми каза, че предишната нощ се събудила по никое време и почувствала лека, едва доловима промяна в тялото си — като тихото прещракване на комбинация от цифри в ключалката на сейф. Тя винаги бе успявала да разчита безпогрешно сигналите на собственото си тяло и винаги бе усещала бременността си, много преди докторите да потвърдят интуицията й. Снощи, докато лежала плувнала в собствената си пот, изведнъж разбрала, че левкоцитите-убийци отново са се разшавали. Че левкемията й се е върнала и този път, както сама се изрази, завинаги.
И друг път бях виждал мама да плаче, но никога — над собствената си тленност. Беше изпълнявала стриктно всички нареждания на докторите, но не бе успяла да се отърве от смъртната присъда. Не смятам, че сълзите й се стичаха от самосъжаление, въпреки че именно това бе първата ми мисъл, докато седях до нея в ролята на безмълвен свидетел. Полека започнах да разбирам. В такива моменти човек плаче, защото повече никога няма да види този красив свят и никога няма да може да изпълнява безбройните си роли в него. За всеки мракът има различен смисъл. Тялото започва да се подготвя за края, за безмълвието на покоя. Майка ми се опитваше да си представи света без Луси Питс. Отначало, разбира се, това й се стори немислимо, но постепенно сълзите разквасиха пресъхналата земя на тази немислима пътека. Идеята започна да я привлича със своята непонятност. Леейки сълзи пред мен, Луси всъщност направи първите си куражлийски крачки към една достойна смърт.
Ако бях по-добър син, щях да прегърна майка си и да се опитам да я утеша. Но бях твърде свенлив. Прострях ръка към рамото й, ала щом влязох в периметъра на нейното тяло, бързо я отдръпнах. Скръбта я правеше да изглежда опасна, цялата наелектризирана. Ала зад този непристъпен параван незнаен древен кодекс й подсказваше политика на отстъпление. Пак се пресегнах към нея, но ръката ми не стигна да прекоси разстоянието между нас. Въпреки горещината на утрото усетих как тънка корица лед покри сърцето ми. Стоях безмълвен и трескаво търсех думите на утехата. Знаех, че трябва да я притисна към себе си, но бях като парализиран. Имах навика да премислям всичко прекалено много и ненужно дълго. Така отлетя и този съкровен миг, който, знам, придава смисъл на живота. Изпуснах го завинаги. Не можех да си помисля за допир, без пред очите ми да изплуват картини на насилие и бездиханна смърт, сцени на ужас и терор. Докато другите мъже намираха утеха в прегръдките на своите жени, за мен те бяха като задушаващите обятия на пророчицата Пития.
Седяхме на терасата, заслушани в песента на прибоя. Луси ми повтори за кой ли път, че това са последните месеци на живота й. Каза, че е време да сложи нещата си в ред, да каже истините, които е премълчавала, да обясни на децата си, че никога не ги е изоставяла, въпреки че те точно така си мислят. Че ние винаги сме имали погрешна представа за нея и че винаги сме я смятали за палач в пола. Но тъй като е гледала да ни предпази от ужасите на собственото си детство, не е успяла да ни защити от нашите далеч по-обикновени страдания. Беше излъгала коя е и откъде идва, защото искала ние да започнем на чисто в този живот — същият, който се бе отнесъл така грубо с нея. Смяташе любовта за своята най-силна и истинска черта, но за съжаление никога не я показваше открито, пазеше я скътана и притисната дълбоко в душата си. Но тъй като вече умираше, искаше да знаем, че винаги е обичала синовете си толкова много, че дори се бояла от собствената си любов към тях. Луси ни бе обичала дискретно от страх и този страх бе превърнал любовта й в игра на шпионаж със свои конспиративни пароли и строго поверителни тайни. Беше прикривала чувствата си към нас зад плет от тръни и бодлива тел и бе минирала всички лехи с рози, които водеха към тях. С протегнати напред ръце ние, нейните синове, прекосявахме неспирно тези осеяни с мини полета, само и само да стигнем до сърцето й. Ако беше знаела, че любовта е нещо, за което човек се бори, за да го заслужи, сигурно щеше да ни научи да воюваме за всяка нейна проява на любов.
Чак след като ракът започна да отхапва големи залци от живота й, тя си спомни за онова малко момиче, което някога е била. Същото, за което да обичаш означавало да си дълбоко нещастен. Пред очите й любовта бе прекосила прага на горяща къща, където баща й се гърчел в пламъците, подпалени от собствената й майка. После пък любовта трябвало да се измъкне на пръсти под трупа на същата неутешима майка, която се обесила на моста. Как ли изглежда любовта с окървавени ръце? Усещах, че мама се опитва да ми обясни всичко това, мъчейки се да намери подходящи думи. Но езикът й изневери и аз не чух нищо друго, освен плисъка на вълните. Дишаше тежко. Беше дошло време да сложи ред в живота си, да поправи грешките, преди да умре. Това бе и посланието й към мен сутринта, в която ми каза, че левкемията отново се е върнала в тялото й, този път като постоянен гост.