Опитах се да я заговоря с оскъдния си италиански, който звучеше още по-странно поради южнокаролинския ми акцент. Поздравих я, обясних й, че съм американец, че съм отскоро в квартала, че имам тригодишна дъщеря, че името й е Лия и че бих искал да зная къде мога да пазарувам. След този дълъг монолог бях напълно изчерпал както себе си, така и речниковия си фонд. Момичето с бялото кученце отметна назад глава и се изсмя.
— По дяволите! — ядосах се аз. — Сам ще се оправя.
— Но аз говоря английски — спря ме тя. — Майка ми е италианка, а баща ми работи за Юнайтед Прес Интърнешънъл.
— Тогава, моля ви, не ми превеждайте какво съм изтърсил. Моля ви! Казвам се Джак Маккол.
— Наташа Джоунс — каза момичето. — Сега ще ви разведа из всички магазини наоколо, за да се запознаете с хората. Те са много приятни, сам ще се уверите.
Сега се приближих на пръсти до нея.
— Извинете. Случайно да се казвате София Лорен?
Наташа се обърна рязко, видя ме и се изсмя.
— Синьор Маккол, откога не сте идвали насам?
— Това е Ледар Ансли, моя приятелка от Щатите — поклоних се аз.
Наташа направи лек реверанс и попита:
— Познавахте ли майката на Лия?
— Много добре. Ние всички отраснахме заедно.
— И синьор Маккол винаги ли разказваше смешки? — попита тя, без да гледа към мен.
— Винаги — отвърна Ледар.
— И все такива, на които изобщо не можеш да се засмееш.
— Точно такива — потвърди Ледар.
— Значи никак не се е променил — заключи Наташа и ми се усмихна лукаво.
— Наташа е влюбена в мен — обясних на Ледар. — Нали знаеш, често се случва, когато млади момичета срещнат красив и елегантен възрастен мъж.
— Синьора, не му вярвайте — рече Наташа.
— Ела у дома, Лия получи нови касети на Брус Спрингстийн — поканих я. — Тя много ще ти се зарадва.
— Може би ще дойда — каза Наташа и тръгна да си върви, но след миг се върна.
— Днес един американски турист е бил убит край Салерно — пошушна ми тя. — Татко ми каза.
— Пак ли терористи? — попитах.
— Кой знае? — рече тя. — Но, общо взето, американците трябва да внимават. Ледар също. Обясни й.
— Как се обяснява такова нещо?
— Кажи й, че в Италия положението е сложно — подсказа ми тя и точно тогава зърнах Джордан Елиот, който ни наблюдаваше от една странична уличка.
В първия миг се извърнах, тъй като никога не го бях виждал на публично място. Поведох припряно Ледар по стълбите, които извеждаха от площада, но междувременно той изчезна. В Рим няма нищо по-невидимо от свещеник или монахиня. Човек ги среща всеки ден, от всички краища на света, да ситнят из града в редички като гъски.
Почудих се дали неочакван пристъп на носталгия не го беше накарал да напусне убежището си. Докато вървяхме към театъра на Марсел, пресякохме оживена улица, от двете страни на която се виждаха сгради от фашисткия период на Италия. И в този миг отново зърнах Джордан, който беше седнал с гръб към нас на голям колкото пейка фрагмент от мраморна колона. Щом беше успял така да ни изпревари, значи отлично познаваше улиците на Рим и всички преки алеи. Може би просто искаше да види как изглежда Ледар след всичките тези години. Обстоятелствата бяха лишили Джордан от неговата младост и той може би изпитваше непреодолимо желание да се полюбува от разстояние на тези изгубени години.
Движеше се на стотина метра пред нас и нито веднъж не се обърна. Аз продължих да се правя на екскурзовод, показвайки на Ледар историческите забележителности, докато прекосявахме еврейското гето. От време на време поглеждах крадешком към Джордан.
Така стигнахме до Фонтана на костенурките. Видях го как мина край масите на тротоара на ресторанта „Стария Рим“, заговори един келнер и после изчезна вътре.
— Хайде да обядваме навън — предложих на Ледар. — На слънце.
— Това ли е най-хубавият ресторант на света или какво? — попита Ледар, докато сядаше. Видях, че дългата разходка я бе изтощила. Рим бързо изморява човешкото око, а и много красота наведнъж е пропиляна красота. След като поръчах бутилка минерална вода, извиних се, станах от масата и отидох да потърся Джордан. Той ме чакаше в една от кабинките на мъжката тоалетна. Щом влязох, започна да говори.
— Намерих това в изповедалнята на „Сант Анселмо“ — каза и пъхна един кафеникав плик под вратата на кабинката. Отворих го и извадих няколко силно увеличени снимки, на които се виждаше как влизам в изповедалнята и как Джордан излиза от нея.