Навремето Тайлър сервирал на някаква вечеря. И тогава се превърнал в келнер ренегат. На тази първа вечеря Тайлър поднасял рибното ястие в онзи стъкленобял облак-къща, който сякаш плава над града на стоманени крака, забити в склона на хълма. Някъде по средата на първото ястие, докато Тайлър плакне чиниите от макарони, домакинята идва в кухнята, стиснала листче, което плющи като знаме — толкова силно й трепери ръката. Стиснала зъби, мадам иска да знае видял ли е някой от сервитьорите някакви гости да се отправят по коридора към онази част от къщата, където са спалните? По-специално някои от гостенките? Или пък домакинът?
В кухнята Тайлър, Албърт, Лен и Джери плакнат и подреждат чиниите, а един помощник-готвач, Лесли, полива с чесново масло сърцевината от ангинари, пълнена със скариди и охлюви.
— Не ни е позволено да влизаме в тази част на къщата — обяснява Тайлър. — Влизаме през гаража. Позволява ни се да виждаме само гаража, кухнята и трапезарията.
Домакинът влиза в кухнята зад гърба на жена си и измъква хартийката от треперещата й длан.
— Всичко ще се оправи — казва той.
— Как да погледна тези хора — казва мадам, — докато не разбера кой го е направил?
Домакинът полага разтворена длан на гърба на бялата й копринена официална рокля в тон с къщата, мадам се изправя, изпъчва рамене и изведнъж млъква.
— Те са твои гости — казва той. — Тази вечеря е много важна.
Изглежда много смешно — все едно вентрилоквист съживява куклата си. Мадам поглежда своя съпруг, домакинът побутва съпругата си и я извежда обратно в трапезарията. Бележката пада на пода и двойното „фссс-фссс“ на кухненската врата я запраща в краката на Тайлър.
— Какво пише там? — пита Албърт.
Лен се залавя да разчиства след рибата.
Лесли слага подноса с ангинарите обратно във фурната и пита:
— Какво пише де?
Тайлър поглежда Лесли и казва, без дори да вдигне бележката:
— „Добавих известно количество урина в поне едно от многото ви елегантни благовония“.
Албърт се усмихва.
— Изпикал си се в парфюма й?
Не, казва Тайлър. Просто мушнал бележката между шишенцата. Тя има близо стотина шишенца, подредени на тоалетката с огледало в банята й.
Лесли се усмихва.
— Значи не е наистина?
— Не е — отвръща Тайлър, — но тя не го знае.
Чак до края на тази стъкленобяла вечеря в небето Тайлър разчиствал чиниите от студени ангинари, после от студено телешко с картофени дукеси, после от студено „Шуфльор а ла полонез“14 пред домакинята и й доливал вино около дузина пъти. Мадам седяла и наблюдавала как всички гостенки ядат, а накрая, докато вдигали купичките за сорбе15 и поднасяли кайсиевия сладкиш, изведнъж мястото на мадам начело на масата се опразнило.
Докато мият съдовете, след като гостите са си тръгнали, и товарят кофичките за лед и порцелана обратно в хотелския микробус, домакинът влиза в кухнята и пита Албърт не би ли могъл да му помогне да пренесат нещо тежко.
Лесли казва — може би Тайлър е прекалил.
Високо и бързо, Тайлър обяснява — убиват китове, казва Тайлър, за да направят парфюм, който струва повече от злато. Повечето хора никога не са виждали кит. Лесли има две деца и живее в апартамент до магистралата, а мадам домакинята има наредени в шишенца на тоалетката си повече мангизи, отколкото той и останалите изкарват за година.
Албърт се връща и набира номер 911. Затулва слушалката с длан и казва:
— Леле, Тайлър не биваше да я оставя тая бележка.
Тайлър казва:
— Върви тогава кажи на управителя. Нека ме уволнят. Не съм женен за тая лайняна работа.
Всеки забива поглед в краката си.
— Уволнението — казва Тайлър — е най-хубавото нещо, което може да ни се случи. Така ще престанем да ходим по водата и ще направим нещо с живота си.
Албърт казва в слушалката, че им трябва линейка, после диктува адреса. Докато чака на телефона, той казва, че в момента домакинята била страшно зле. Домакинът не могъл да я вдигне, защото мадам твърдяла, че тъкмо той се е изпикал в шишенцата с парфюмите й, и казала, че се опитвал да я подлуди, като въртял любов с една от гостенките тази вечер, и че й е писнало, писнало й е от всички тези хора, които наричат свои приятели.