Клоуи имала порнофилми, ако ме интересува. Амилнитрат. Лубриканти.
Обикновено в такива случаи получавам ерекция. Ала нашата Клоуи е скелет, топнат в жълт восък.
С този неин вид Клоуи не ми действа никак. Дори не и никак. И все пак рамото й бодва моето, когато сядаме в кръг на мъхестия килим. Затваряме очи. Ред е на Клоуи да ръководи направляваната медитация и тя ни отвежда в градината на покоя. Изкачва ни по хълма към двореца със седем порти. Вътре в двореца са седемте порти — зелената, жълтата, оранжевата. Клоуи ни кара да отворим всяка поред — синята, червената, бялата, и да открием какво има зад тях.
Със затворени очи ние си представяме болката като кълбо от бяла лековита светлина, което се рее край стъпалата ни, издига се до коленете ни, до кръста, до гърдите. Чакрите ни се отварят. Чакрата на сърцето. Чакрата на главата. Клоуи ни отвежда в пещери, където намираме своето енергийно животно. Моето беше пингвин.
Ледът покрива пода на пещерата и пингвинът ми казва: „Плъзгай се“. Без никакви усилия се плъзгаме през тунели и галерии.
После идва времето за прегръдки. Отворете очи.
Това било терапевтичен физически контакт, казва Клоуи. Всеки трябва да си избере партньор. Клоуи се обесва на врата ми и плаче. Вкъщи имала секси бельо — и плаче. Клоуи има масла и белезници, и плаче, докато аз гледам как секундната стрелка на часовника ми изминава единайсет обиколки.
Така не заплаках първия път, когато отидох в група за взаимопомощ преди две години. Не плаках и втория, и третия път. Не плаках при кръвните паразити, при рака на червата и органичната мозъчна деменция.
Така е с безсънието. Всичко е толкова далечно — копие на копие на копие. Безсънието те отделя от всичко — не можеш да докоснеш нищо и нищо не може да те докосне.
После се появи Боб. Първия път, когато ходих на рака на тестисите, грамадният Боб, Боб Буцата, ме затисна в „Оставаме мъже“ и се разрева. Щом дойде време за прегръдки, грамадният ме заварди от другия край на стаята, с отпуснати ръце, с прегърбени рамене. С опряна в гърдите яка челюст, очите му — вече насълзени. Тътрейки крака, ситнейки невидимо с долепени колене, Боб се плъзна през стаята и се стовари върху мен.
Пльосна се върху мен.
Едрите му ръчища ме обгърнаха.
Големия Боб бил културяга, каза. Всичките тия разтоварителни дни на салати и дианабол, и после якия стероид за коне, вистрол. Собствена зала — Боб бил собственик на зала за тренировки. Три пъти женен. Рекламирал продукти — не съм ли го виждал някой път по телевизията? Цялата тая програма как да разширим гръдния си кош била практически негово изобретение.
Такива простодушни непознати ме карат да омеквам като гума, ако ме разбирате.
Боб не знаел. Може би само това, дето едното му huevo3 се било изсипало някога. Той бил наясно, че това е рисков фактор. Боб ми разказа за следоперативната хормонална терапия.
Повечето от културистите, гълтащи прекалено много тестостерон, се сдобивали с така наречените курвенски цици.
Наложи се да го попитам какво означава huevo.
Huevos, каза Боб. Гонади. Орехчета. Ташаци. Тестиси. Топки. В Мексико, където си купуваш стероидите, им викали „яйца“.
Развод, развод, развод, каза Боб, а после ми показа снимка — огромен и на пръв поглед гол, как позира по препаска на някакво състезание. Тъп начин на живот, каза Боб, но когато си на сцената, напомпан и избръснат, разкарал напълно телесните мазнини до някакви си около два процента, а диуретиците те правят студен и твърд като бетон на пипане, и си заслепен от прожекторите, и оглушал от микрофонията, докато съдията не изкомандва:
— Обтегнете десен четириглав мускул, стегнете, задръжте. Обтегнете лява ръка, стегнете бицепса, задръжте.
Това е по-хубаво от реалния живот.
И така, каза Боб, на бързи обороти, чак до рака. После фалирал. Имал две големи деца, които не се обаждали, когато ги търсел по телефона.
Лечението против курвенски цици било докторът да резне под гръдните мускули и да дренира течността.
Само това си спомням, защото Боб ме обгърна с ръцете си, а главата му ме захлупи. После потънах в забрава — тъмна, тиха, пълна, а когато най-сетне се отдръпнах от меките му гърди, ризата му отпред се беше превърнала в мокра маска на моето лице, когато плача.
Това беше преди близо две години, на първата ми вечер с „Оставаме мъже“.
Оттогава Големия Боб ме е разплаквал почти на всяка среща.