Жена му казва, че фалшивата кръв е прекалено, прекалено червена. Госпожа Патрик Мадън топва два пръста в локвата кръв до съпруга й, после ги облизва.
Със зъби, забити в езика, усещам вкуса на кръвта. Госпожа Патрик Мадън усеща вкуса на кръвта. Спомням си, че съм там, в периферията на партито с убийство, а сервитьорите-космически маймуни са ме обкръжили като стража. Марла, с нейната рокля с тапетен десен на тъмни рози, гледа от другата страна на балната зала.
Втората битка — мъжът ме подпира с коляно между лопатките. Мъжът издърпва и двете ми ръце зад гърба ми и хрясва гърдите ми в пода. Ключицата ми се измества и чувам как изпращява.
Бих потрошил мраморите на Елгин с ковашки чук и бих си избърсал гъза с „Мона Лиза“.
Госпожа Патрик Мадън вдига нагоре двата си пръста — кръвта се стича между зъбите й, стича се по пръстите надолу по китката, по диамантената гривна към лакътя и започва да капе.
Битка номер три — свестявам се и е време за битка номер три. В бойния клуб вече няма имена.
Ти не си името си.
Ти не си семейството си.
Номер три като че знае от какво имам нужда и притиска главата ми в тъмното сред облаците прах. Има една хватка, която ти оставя въздух, колкото да не припаднеш. Номер три притиска главата ми в сгънатата си ръка, както би гушнал бебе или футболна топка, в сгънатата си ръка, и забива тежкия кътник на юмрука си в лицето ми.
Докато зъбите ми прогризват бузата ми.
Докато дупката в бузата ми среща ъгълчето на устата ми и двете се съединяват в раздрана усмивка от носа до ухото.
Номер три удря, докато юмрукът му се разкървави.
Докато заплача.
Всичко, което някога си обичал, те отритва или умира.
Всичко, което някога създадеш, ще бъде отхвърлено.
Всичко, с което се гордееш, ще свърши на боклука.
Аз Озимандий съм и цар съм на царете26.
Още един удар, и зъбите ми щракват върху езика ми. Половината ми език пада на пода и някой го ритва.
Малката статуетка на госпожа Патрик Мадън коленичи на пода до трупа на съпруга си, а богаташите, хората, които те наричат свои приятели, се тълпят пияни около нея и се смеят.
Съпругата казва:
— Патрик?
Локвата кръв се разлива все повече и повече и накрая докосва полата й. Тя казва:
— Патрик, стига вече, стига си се правил на мъртъв.
Кръвта плъзва по подгъва на полата й, капилярна функция, нишка по нишка се катери нагоре по полата й.
Около мен членовете на Проект „Разруха“ крещят.
После госпожа Патрик Мадън започва да пищи.
А в мазето на бар „Армъри“ Тайлър Дърдън се свлича на пода като топла пихтия. Тайлър Дърдън великият, който бе съвършен за миг и който казваше, че един миг — само толкова можеш да очакваш от съвършенството.
И битката продължава ли продължава, защото искам да съм мъртъв. Защото само в смъртта добиваме имена. Само в смъртта вече не сме част от Проект „Разруха“.
28.
Тайлър е застанал там, съвършено красив, целият рус — същински ангел. Волята ми за живот ме смайва.
Аз съм кървава тъканна проба, изсушена върху гол дюшек в моята стая в Сапунена компания „Пейпър Стрийт“.
Стаята ми е напълно оголена.
Огледалото със снимка на крака ми от времето, когато имах рак за десет минути. По-лошо от рак. Огледалото го няма. Вратата на шкафа е отворена и моите шест бели ризи, черни панталони, бельо, чорапи и обувки ги няма.
— Ставай — казва Тайлър.
Под и зад и вътре във всичко, което съм приемал за даденост, се е разраствало нещо ужасно.
Всичко се е разпаднало.
Космическите маймуни са разкарани. Всичко е разместено — тлъстините от липосукцията, койките, парите. Особено парите. Само градината е останала, и къщата под наем.
Тайлър казва:
— Последното, което ни остана, е твоето мъченичество. Грандиозната смърт. Не смърт като нещо тъжно и потискащо — това ще е весела, вдъхновяваща смърт.
О, Тайлър, боли ме. Просто ме убий на място.
— Ставай.
Убий ме най-сетне. Убий ме. Убий ме. Убий ме. Убий ме.
— Трябва да е грандиозна — казва Тайлър. — Я си представи: ти си на върха на най-високата сграда в света, цялото здание е превзето от Проект „Разруха“. От прозорците бълва дим. Бюра се сипят върху тълпата на улицата. Не смърт, ами цяла опера — това ще получиш.
26
Цитат от стихотворението „Озимандий“ на Пърси Биш Шели (1792–1822), прев. Цв. Стоянов и И. Люцканов — Б.ред.