Не, казвам. Достатъчно ме използва.
— Ако не ни съдействаш, ще хванем Марла.
Води ме, казвам.
— А сега се вдигай, мамка ти — казва Тайлър, — и си завлечи задника в шибаната кола.
И така, двамата с Тайлър сме на покрива на Паркър Морис Билдинг и пистолетът е заврян в устата ми.
Остават ни последните десет минути.
След десет минути Паркър Морис Билдинг няма да го има. Знам го, защото Тайлър го знае.
Дулото на пистолета притиска гърлото ми, а Тайлър казва:
— Ние няма да умрем наистина.
Избутвам с език дулото към оцелялата ми буза и казвам — Тайлър, говориш за вампири.
Остават ни осем минути.
Пистолетът е за в случай, че полицейските хеликоптери кацнат тук по-рано.
На Бог това му изглежда като сам мъж, пъхнал пистолет в собствената си уста, но пистолета го държи Тайлър и става въпрос за моя живот.
Вземате деветдесет и осем процентова димяща азотна киселина и я добавяте към три пъти по-голямо количество сярна киселина.
Получавате нитроглицерин.
Седем минути.
Смесвате нитроглицерина с трици и получавате хубавичък пластичен експлозив. Много от космическите маймуни смесват нитроглицерина с памук и добавят английска сол за сулфат. И така става. Други маймуни използват парафин, смесен с нитроглицерин. Парафинът според мен никога, ама никога не е вършил работа.
Четири минути.
Двамата с Тайлър сме на ръба на покрива, пистолетът е в устата ми, чудя се дали е чист тоя пистолет.
Три минути.
И тогава някой изкрещява.
— Чакай! — Марла тича през покрива към нас.
Марла идва към мен, само към мен, защото Тайлър е изчезнал. Пуф! Тайлър е моя халюцинация, не нейна. Бързо като във фокус, Тайлър изчезва. И сега съм един-единствен човек, пъхнал пистолет в устата си.
— Проследихме те — крещи Марла. — Всички от групата за взаимопомощ. Не бива да го правиш. Махни пистолета.
Зад Марла всичките болни от рак на червата, мозъчните паразити, онези с меланома, туберкулозните пъплят, куцукат, идват на инвалидни колички към мен.
— Чакай! — викат те.
Гласовете им се носят към мен, подети от студения вятър, и крещят:
— Спри!
И:
— Можем да ти помогнем!
— Нека ти помогнем!
Отнейде в небето се чува ууп, ууп, ууп на полицейските хеликоптери.
Вървете си, крясвам. Махайте се оттук. Сградата ще избухне.
— Знаем — крещи Марла.
За мен това е като миг на пълно прозрение.
Аз не убивам себе си, крещя. Убивам Тайлър.
Аз съм Твърдата решителност на Джо.
Спомням си всичко.
— Не че е любов или нещо такова — крещи Марла, — но май че и аз те харесвам.
Една минута.
Марла харесва Тайлър.
— Не, тебе харесвам — крещи Марла. — Правя разликата.
И нищо.
Нищо не избухва.
С дулото на пистолета, натикано в оцелялата ми буза, казвам: Тайлър, смесил си нитроглицерина с парафин, нали?
Парафинът изобщо не става.
Трябва да го направя.
Полицейските хеликоптери.
И дърпам спусъка.
29.
В къщата на баща ми има много жилища27.
Разбира се, когато дръпнах спусъка, умрях.
Лъжец.
И Тайлър умря.
Докато полицейските хеликоптери прииждаха с грохот към нас, а Марла е с всички от групите за взаимопомощ, дето себе си не можеха да спасят, но до един се опитваха да спасят мен, аз дръпнах спусъка.
Беше по-хубаво от истинския живот.
А твоят единствен съвършен миг не може да продължи вечно.
Всичко в рая е бяло на бял фон.
Менте.
Всичко в рая е безшумни обувки с гумена подметка.
В рая мога да спя.
Хората ми пишат до рая, за да ми кажат, че ме помнят. Че съм техен герой. Ще оздравея.
Ангелите тук са от старозаветните, легиони и лейтенанти, небесно войнство, което работи на смени — въртят се през няколко дни. Гробище. Носят ти храната на поднос заедно с чаша хапчета. Комплектът за игра от „Долината на куклите“.
Срещнах се с Господ, седнал зад дългото си орехово бюро, с дипломите, окачени на стената зад него, и Господ ме пита:
— Защо?
Защо съм причинил толкова болка?
27
„В дома на Отца ми има много жилища“ (Йоан, 14:2), Свещено писание, изд. Св. Синод на БПЦ, 1992 г. — Б.ред.