Лъчите на фенерите се разделиха — мъжете започнаха да оглеждат брега и скалите.
Тъкър трепереше — но не от студ.
Отново го преследваха, а той се криеше. Спомни си Афганистан, където това беше ежедневие, изпъстрено с часове отегчение, които само изостряха моментите на напрежение и стрес. Подобни пикове и спадове променят мозъка, може би необратимо. Макар че симптомите на посттравматичния синдром на Тъкър вече бяха по-леки, той съвсем не беше излекуван. Все още не успяваше да овладее изгарящите стомаха приливи и отливи на тревожност.
Стисна клепачи и сви юмруци.
„Не опитвай да го контролираш — припомни си. — Управлявай го… справяй се с него“.
Прегърна Каин. Представи си лицето на Джейн, целувката ѝ, устните ѝ. Топлотата на този спомен — преплетен със спомените от щастливите времена с нея и Каин, някога — му помогна да укроти треперенето.
— Нещо? — чу се глас отгоре, когато двата лъча пак се събраха.
— Няма го.
— Лион няма да се зарадва, ако няма труп.
— Ще трябва да се примири. Наближава час нула.
Горе изпращя радиостанция. След няколко секунди единият от двамата каза:
— Разбрано. Тръгваме. — След това се обърна към другия: — Какво ти казах? Шефът ни иска при хеликоптера. Време е.
— Ами обектите?
— Ако оня тип и кучето му са някъде наоколо, ще съжаляват, че не сме ги застреляли бързо.
В отговор се чу дрезгав смях.
— Да се махаме от този камънак, преди да е гръмнал.
Отдалечиха се.
Тъкър изчака няколко мъчителни минути. В далечината чу свистенето на хеликоптерния двигател, който набираше обороти. Грабна Каин, намери място, където брегът се бе сринал в морето, качи кучето на раменете си и се изкачи горе.
„Държа те, приятел“.
Стигна горе и продължи да го носи. Хеликоптерът се издигна и чаткането на витлата му стана по-силно. Тъкър побърза да се скрие под дърветата и най-накрая остави Каин на земята. Бърз преглед установи десетсантиметрова рана на лявата плешка. Той спря кървенето и я превърза с марля от комплекта за първа помощ в един от непромокаемите джобове на жилетката на Каин. Въпреки всичко кучето не беше в състояние да използва крака си.
Върна Каин до ръба на скалите и от края на джунглата видя как хеликоптерът прелита над Бокас дел Драгон към Тринидад. Даваше си сметка, че не остава време, затова даде команда на Каин да се скрие край брега и след това хукна през джунглата. Светна фенерчето, за да се добере по-лесно до Джейн, без да мисли, че Лион може да е оставил хора на острова. Особено след като последните думи на войниците бяха запалили огън под краката му.
„Да се махаме от този камънак, преди да е гръмнал“.
Тъкър смяташе да се възползва от този мъдър съвет.
22:34
Още преди да стигне до скривалището на Джейн тя изрита палмовите листа, изскочи вън и се хвърли в обятията му.
— Слава богу! Видях хеликоптера да отлита. Не знаех… — Прегърна го още по-силно, после се отдръпна. Огледа джунглата и очите ѝ се разшириха.
— К-к-ъде е Каин?
— В безопасност, но е ранен. Оставих го на брега. — Той стисна ръката ѝ и се вгледа в лицето ѝ. — Ти как си?
— Още ми се вие свят, но съм по-добре.
— Добре. Защото трябва да си замъкнем задниците до брега.
Тръгнаха. Той опита да я подкрепи, но Джейн се освободи от ръката му и продължи сама. Определено беше по-добре. Облекчението сякаш прогони изтощението и от крайниците на Тъкър. Той ѝ обясни какво се очаква, докато бързаха към брега.
— Смяташ, че ще бомбардират острова? — попита тя невярващо.
— Така прозвуча. — Тъкър си спомни касетъчните бомби върху макета на град в Ню Мексико. — Във всички случаи трябва да се махаме бързо.
Каин ги посрещна с размахана опашка. Вече стъпваше предпазливо на ранения си крак.
— О, боже! — изпъшка Джейн.
Отвъд тъмните води на протока над Порт ъф Спейн изригнаха оранжеви пламъци. Близо до центъра на града се издигна малка гъба и освети нощното небе. Няколко секунди след това до тях достигна тътен от взривове, като далечни фойерверки.
Джейн сниши глас от ужас.
— Закъснели сме! Вече е започнало!
„Час нула“, спомни си Тъкър разговора, който бе чул.
В нощното небе над града се издигаха огнени кълба. Той си представи връхлитащите през облаците дим Бойни ястреби и Палачи.
— Горките хора — възкликна Джейн. — А какво ще стане с Франк и Нора?
Тъкър вече опитваше да се свърже с „Хаят“ по сателитния телефон, но в отговор получаваше само предварително записано съобщение за непредвидени обстоятелства.