— Не би трябвало да си тук — започна Тъкър и усети как лицето му се зачервява. — Знаеш го. Излагаш се на опасност… да не говорим за нас.
— Успокой се. За каква ме смяташ? Взех всички необходими предпазни мерки.
— Сред които и идеята да не ми се обадиш, че идваш?
— Точно така. Това е една от предпазните мерки. Ако се бях свързала с теб по телефона, щяхме да се компрометираме.
Тъкър си даде сметка, че е права. Уговорката беше винаги да ѝ се обажда той, не обратното.
— Освен това — каза тя, — ако се бях обадила, щеше да опиташ да ме разубедиш, та да не дойда. Или, още по-зле, щеше да се вдигнеш и да отидеш другаде.
Така си беше.
— Ами синът ти? — попита Тъкър и си спомни невинното лице на Нейтън.
— В момента е на сигурно място. Никой няма да го намери. И на този етап на играта вероятно е по-добре да не съм край него.
„Съвършено вярно“.
— И за да отговоря на въпроса ти какво по дяволите правя тук — добави Джейн. — Присъединявам се към екипа ти.
— Ако, ако те убият? Тогава какво ще стане с Нейтън?
— Тък, те няма да спрат да ме преследват, докато това не свърши, а ми писна тези копелета да ме дебнат. Аз също бях в армията като теб, забрави ли? Ние не чакаме битката да дойде при нас, нали? Предоставяме им я сами.
Тъкър познаваше изражението на Джейн — бе го виждал много пъти в миналото: стиснати зъби, съсредоточен поглед, блясък в очите, който издава упорство.
Не можеше да я разубеди.
Тъкър въздъхна.
— Добре… Засега.
Джейн сви рамене.
— Чудесно.
Пристъпи напред и прегърна Тъкър, притисна лице в гърдите му. Без да мисли, той също я прегърна. Почувства се добре. Познато усещане.
След твърде кратко време тя се отдръпна и се вгледа в очите му. Помежду им оставаха много недоизказани неща, но никой от двамата не беше в състояние с думи да преодолее пропастта, която ги делеше.
Изведнъж ужасно му се прииска да се наведе и да я целуне.
Преди обаче да го направи Джейн се отдръпна и леко извърна лице.
— Може би ще е по-добре да ме запознаеш със ситуацията.
Той кимна разочарован… но също и с облекчение.
— Първо, нека ти представя новия приятел на Каин. — Заведе я в другата стая и посочи дрона. — Джейн, запознай се с Рекс.
След това представи Франк и Нора.
Нора я прегърна.
— Санди ми говореше много за теб, Джейн. Съжалявам, че се срещаме при тези обстоятелства.
Докато двете жени си спомняха истории със Санди — някои предизвикваха сълзи, други — тъжни усмивки, — Франк дръпна Тъкър настрана и го попита тихо:
— Умно ли е това? Не е ли достатъчно, че Нора е изложена на опасност…?
Франк имаше предвид случилото се с другите от групата на Нора. Тъкър погледна двете жени, свързани от призрак. Една и съща тъмна сянка бе надвиснала и над двете. Бяха единствените оцелели от колегите си — от Проект 623 и от „Одиша“.
Тъкър разбираше страха на Франк.
„Ще допуснем ли и двете да бъдат убити?“
— Може да не е умно, но е необходимо. Засега това е достатъчно.
Отговорът му не успокои Франк.
„Да не мислиш, че аз съм спокоен?“
Джейн им махна да се приближат и кимна към Нора.
— Тя е другата причина да съм тук.
— Защо? — попита Тъкър.
Джейн бръкна в джоба си и извади компютърна флашпамет, която Тъкър позна веднага. Беше онази, която му бе дала майката на Санди.
— Успя ли да я разкодираш?
— С чужда помощ. Съдържанието обаче е отвъд способностите ми. — Обърна се към Нора. — Има нещо, което трябва да видиш.
Джейн кимна на Франк и той взе лаптопа от пода до дрона и го сложи на бюрото. Тя мушна флашката в USB порта. На екрана се появи списък на папките.
Първата беше наречена „Нора“.
Джейн отстъпи назад.
— Нора, това е предназначено за твоите очи. Санди го е оставила за теб.
Нора се премести пред екрана и остана неподвижна за миг — после протегна ръка към клавиатурата и отвори папката, която носеше нейното име. Вътре имаше само един голям видеофайл. Тя погледна Тъкър. Очите ѝ бяха пълни със страх.
Той също можеше да си представи какво има вътре. Премести стола зад Нора, а тя седна, пое си дъх и пусна записа.
Появи се прозорец, в който видяха усмихнатото лице на призрак.
Беше Санди Конлън, седнала, както изглеждаше, в складовата си клетка. Изглеждаше нервна, нащрек, докато проверяваше и оглеждаше, за да се увери, че устройствата записват както трябва.
При вида ѝ краката на Тъкър също се подкосиха, докато опитваше да помири в главата си това изображение с разложената пихтия, която се бе надигнала от багажника на потопената кола. Санди заговори и върна спомените му от Форт Бенинг. Отново чу познатия южняшки глас, видя леко кривата усмивка, нервното побутване на очилата по-високо на носа.