— Трябва да разбереш — заговори Нора накрая, като посочи кода, който се нижеше на екрана пред нея, — че това е било страстта на Санди. Винаги е чувствала силна свързаност с Алан Тюринг, афинитет, който се превръщаше в боготворене на герой. Може би защото се е чувствала сродна душа с този човек — не само заради общата им любов към математиката и шифрите, но и защото през целия си живот двамата са се сблъсквали с предразсъдъци и прикрито преследване.
Тъкър разбираше.
„На Санди не ѝ е било лесно да израсне лесбийка в Апалачите“.
— Не допускаше да се говори лошо за него, пазеше паметта му — добави Нора с лека усмивка. — Дразнех я, като ѝ казвах, че ме харесва само защото съм родена в Англия и същевременно съм обратна, като нейния герой.
От начина, по който Нора говореше за Санди, Тъкър си даваше сметка, че отношенията им са стигали доста дълбоко. Остави я да говори, защото си даваше сметка, че така тя ще преглътне загубата по-лесно. След това Нора се върна към работата си и вече изглеждаше по-спокойна и уверена.
Джейн се раздвижи на задната седалка — протегна ръка, потисна прозявка.
— Още колко път имаме до фургона на Сироко?
— Петнайсет-двайсет минути.
Джейн се надигна изненадано. Движението ѝ разбуди Каин и той изпухтя недоволно. Тя си погледна часовника.
— Значи трябва да се готвим.
Планът оттук нататък беше в най-добрия случай несигурен. „Бели пясъци“ действаше от седемдесет години и в продължение на десетилетия там бяха осъществявани свръхсекретни военни проекти. Охраната на базата беше сериозна. Дали планът на Джейн да се доберат до координатите, получени тайно от Рекс, щеше да се окаже добър, можеше да покаже само времето.
Джейн извади телефона си, защото с него проследяваше движението им.
— След седем километра трябва да има отклонение наляво. Преди това обаче трябва да спрем, за да добием зрителна представа за целта.
Тъкър смяташе да направи точно това. Когато наближиха достатъчно, намали скоростта, спря на банкета и предупреди:
— По-добре стойте вътре.
Слезе в горещината, вдигна капака и няколко минути се преструваше, че преглежда двигателя. Отвинти капачката на радиатора и изпусна парата. После избърса челото си и се качи в колата. Остави капака отворен, сякаш чака прегрелият двигател да изстине.
Когато се качи, Джейн му подаде бинокъл.
— Гледай черния път отпред, на няколкостотин метра вдясно от шосето.
Той погледна през бинокъла накъдето му каза Джейн и видя бял строителен фургон с небоядисани дървени стъпала. На табела над вратата пишеше:
Франк, изглежда, също видя табелата през своя бинокъл.
— Тези симпатяги доста са се отдалечили от къщи.
Тъкър огледа околността, но не видя нищо освен пустиня. Нямаше и следа от някакви военни обекти, високи огради или злокобни предупредителни табели. Виждаше единствено път с изровени коловози напред към скалистия хоризонт. Знаеше, че само на двайсетина километра южно оттам е Тринити — мястото, където Робърт Опенхаймер и екипът по неговия проект „Манхатън“ са детонирали осемнайсеткилотонова атомна бомба, която е оставила радиоактивен кратер от светлозелено стъкло, дълбок три и широк триста метра.
Настръхна.
Тук свършваше Втората световна война и започваше Студената.
Отново насочи вниманието си към фургона и видя прашен бял „Форд Експедишън“, нов модел, паркиран до него, с логото на „Сироко Пауър“ на вратите: планински връх в червено и жълто под стилизирана мълния.
— Какво мислиш? — попита Джейн.
— Ще трябва да свърши работа — отвърна той.
Джейн го тупна по рамото.
— Ето това е отношението, което помня и обичам.
С помощта на сигурния сателитен телефон на Тъкър целия предишен ден Джейн дискретно бе проучвала слабите места в охраната на „Бели пясъци“, за да открие най-добрия начин за проникване в базата. Чрез многобройните си контакти най-накрая го откри.
Електрическата компания „Сироко Пауър“ беше наета от щата Ню Мексико, за да построи хиляда и двеста километра далекопроводи за вятърни и слънчеви електроцентрали. Конфликтът с Департамента по отбраната произлизаше от факта, че седемдесет километра от кабелите трябваше да минат през северния ъгъл на „Бели пясъци“. Все пак проектът се поддържаше както от местните власти, така и от федералното Бюро за управление на земята, така че Пентагонът в края на краищата бе отстъпил, но не и преди да наложи някои условия, сред които и строгия контрол на служителите на „Сироко“ на работното им място.