На този ранен етап на проекта служителите бяха само двама — инженери, които проучваха терена в този отдалечен район. Според Джейн двамата се сменяли доста често — което, предвид изолираността на мястото, изглеждаше съвсем логично.
— Идва кола — предупреди Франк.
От запад приближаваше сив джип с жълт прожектор на покрива.
Определено военен.
О-хоо!
Вероятно идваше от портала на петнайсетина километра по-нататък по пътя, който беше и най-северният вход към полигона. Тъкър предположи, че това е рутинен патрул, слезе отново от колата и се престори, че гледа двигателя. Зави капачката на радиатора и изчака джипът да се изравни с него.
Когато джипът намали скоростта, Тъкър вдигна палец, за да покаже, че всичко е наред. Слънцето се отразяваше в стъклата, така че не видя хората в купето, но усещаше погледите, вперени в него.
„Продължавайте“, подкани ги наум.
Джипът не спря. Моторът му изръмжа и той продължи по пътя и се скри зад завоя. Тъкър беше наясно, че са проверили номера. Надяваше се фалшивата самоличност, с която бе наел колата, да издържи проверката.
Не държеше обаче да насилва късмета си и след още няколко минути взиране в двигателя затвори капака и се качи при другите. Обърна и се върнаха в близкото градче, Гаризозо, където вечеряха и уточниха плана си.
Когато слънцето най-накрая залезе, Тъкър вдигна поглед над останките от вечерята и попита:
— Е, готови ли сме?
Щеше да е сега или никога.
Всички кимнаха. Каин, клекнал в краката му под масата, махна с опашка.
За добро или лошо, поне бяха единодушни.
20:09
Точно след час и половина Тъкър намали скоростта, защото наближи черния път, който водеше до фургона на „Сироко Пауър“. Загаси фаровете, отби, спря. На стотина метра нататък по тъмния път се виждаха светли правоъгълници, които бележеха мястото на фургона — самотен преден пост в пустинята.
С Франк слязоха, Джейн седна зад волана, а Каин се премести до нея. Двамата мъже си сложиха маски и продължиха приведени през храсталаците, а Джейн запали фаровете и продължи по черния път.
През това време Тъкър и Франк тръгнаха към едната страна на фургона. Планът беше прост — да нападнат двамата инженери преди те да разберат какво им се случва.
Джейн спря пред стъпалата и свали прозореца. Вратата се отвори и излезе висок мъж.
Джейн го заговори.
— Съжалявам, че те безпокоя. Видях светлините. Мисля, че се изгубих.
Тъкър — вече беше доближил фургона в тъмнината — разпозна сладкия чар в гласа ѝ, представи си милата усмивка, която изискваше ролята ѝ.
— Къде искаш да отидеш? — попита мъжът, нахлупи фирмената си шапка още по ниско на челото си и тръгна към нея. Носеше бутилка бира.
През близкия прозорец се виждаше още един мъж, по джинси и тениска: седеше на канапе и гледаше футбол на голям плосък телевизор.
„Съжалявам, че ти прекъсвам мача, приятел“.
По сигнал на Тъкър Франк изтича от тъмното, блъсна мъжа с бирата и го натресе в джипа. В същото време Тъкър нахълта във фургона с един скок. Мъжът на канапето успя само да свали краката си на пода. Тъкър насочи пистолета с лютивите заряди към лицето му и каза:
— Ще съжаляваш, ако стрелям с това нещо.
Каин отвън изръмжа: Джейн го бе пуснала да слезе от колата.
— И ще съжаляваш, ако повикам кучето си.
Само след минута китките и глезените на двамата инженери бяха вързани.
След като им запушиха устите и им завързаха очите, Тъкър свали маската си и изръмжа:
— Добре, слушайте ме. Не искаме никакви проблеми и не искаме да нараняваме никого. Къде са ви парите? Скъпоценностите?
Идеята беше да прилича на грабеж.
Франк претърси джобовете на двамата мъже и извади портфейлите им. Взе парите.
— Ами кредитните карти? — попита, като наблегна на южняшкия си акцент.
— Проследяват ги, тъпако! — изръмжа Тъкър. — Остави ги. Вземи им телефоните обаче. И радиостанциите. Да видим какво още имат.
Франк претърси фургона и намери шкафче, в което бяха окачени сини работни дрехи с логото на „Сироко Пауър“ на джобовете. Хвърли ги на Джейн, която веднага извади макетно ножче и се залови да смени снимките на баджовете със своя и на Тъкър и да напише нови имена.