„Дали не сме активирали някаква алармена система, която да ги е накарала да дойдат?“
Изведнъж го обзе тревога, че това помещение не е най-умният избор на скривалище в тази ситуация — а дали имаше по-добър?
„Слава богу, имаме острото обоняние на Каин“.
Преди малко особеното скимтене на Каин го бе насочило към определено място на пода. Не бе чувал този звук от години — след Афганистан. Освен да изпълнява задачи като военно куче Каин беше обучен и да открива трупове. Надушването на останки, както го наричаха, беше една от най-неприятните му задачи. Партньорът му ги изпълняваше с неприкрита неохота, което личеше по тъжния тон на скимтенето му.
Тъкър дръпна Франк и Джейн до това място — ако отдолу беше скрит труп, може би щяха да намерят къде да се скрият и те. Вдигнаха капака и видяха тунел, по който бяха прокарани електрически кабели и други инсталации за приборите, с които учените от Тринити следяха процесите.
Тъкър скочи долу последен. Приклекна до Джейн и Франк и затвори капака. Тъмният като в рог тунел беше само метър висок и горе-долу толкова широк.
— Да вървим.
Тъкър запълзя пръв — на четири крака; Джейн и Франк го последваха. Идеята беше да стигнат до другия край на града и да открият изход, за да се измъкнат. Тъкър прати Каин напред, за да разузнае, докато Франк следи какво се случва през „очите“ на Рекс — когато имаше връзка, защото бяха под земята, разбира се.
Тъкър поведе групата напред, като следеше дисплея на сателитния си телефон, на който виждаше сигнала от камерата на Каин. В момента беше на нощен режим и картината на тунела, през който напредваше кучето, не беше особено ясна и се клатеше заради подтичването му. Малка мигаща точка показваше местоположението на Каин — и постепенно се отдалечаваше.
Тъкър видя Каин да спира пред просната фигура.
Източникът на миризмата, най-вероятно.
Кучето бутна с нос останките, като че ли искаше да ги съживи. Доколкото Тъкър можеше да прецени, тялото се намираше някъде към средата на площада. Миризмата вероятно бе изпълнила цялото пространство и бе достигнала и до капака на пода в универсалния магазин.
— Продължавай разузнаването — изкомандва той по радиото.
Кучето се подчини и се отдръпна от трупа. Продължи напред, а Тъкър го следваше, като проследяваше пътя му, доколкото можеше, под земята.
Когато стигнаха до трупа, Тъкър спря.
— Ще проверя останките. Може би ще ни дадат някаква представа какво се случва тук.
Джейн тръгна с него, а Франк остана на място, с озарено от дисплея на пулта лице.
Тъкър освети трупа с фенерчето си. Горната част на тялото беше превита напред, а краката бяха затиснати под отдавна срутила се от тавана пръст. Останките изглеждаха мумифицирани — кожата и мускулите бяха изсъхнали върху костите. По късата разпадаща се коса Тъкър прецени, че тялото е на мъж. Късите панталони и червената риза говореха, че вероятно е бил млад. В прахоляка до него бе паднала пещерняшка каска.
— Не мисля, че тук ще получим отговори — каза Джейн. — Този труп е тук поне от десет години.
Тъкър кимна и претърси джобовете на късите панталони. Намери портфейл, джобно ножче, няколко смачкани банкноти и избеляла шофьорска книжка от Аризона, на която се виждаше усмихнатото лице на младеж, вероятно студент.
Името му беше Кайл Уолъс.
— Какво е правил тук? — учуди се Джейн.
Тъкър намери отговора — ламинирана карта, мушната в портфейла. Логото беше нещо като призрачна къща, с инициалите КИИМ, отпечатани отгоре. Отдолу беше изписано цялото наименование: Клуб на изследователите на изоставени места. Поклати глава. Беше чувал за подобни градски изследователи, които проучват и събират сувенири от запустели обекти, от които никой не се интересува.
— Какво мислиш? — попита Джейн.
Тъкър въздъхна.
— Лошо място, в лош момент.
Войнишкото мото. Афганистан го бе научил колко капризно нещо е съдбата — малка погрешна стъпка и в краката ти се взривява самоделно устройство, случайно обръщане на главата и получаваш куршум в черепа, внезапен порив на вятъра забива хеликоптера ти в планинския склон и… още и още.
Джейн протегна ръка и го докосна, сякаш усещаше мрачните му мисли. Топлите ѝ пръсти уловиха китката му и леко я стиснаха.
— Да продължаваме напред.
Той кимна и прибра портфейла. Смяташе да уведоми близките на Кайл за съдбата му. Заслужаваха да знаят, особено след като смъртта на младежа им показваше от какво трябва да се пазят в тези тунели.