Тъкър не искаше смъртта на Кайл да е била напразна.
Отново тръгнаха напред по тунела, по който преди тях бе минал Каин. Когато стигнаха под друга постройка, чуха отгоре гласове. Тъкър изгаси светлината и накара Франк да изключи светещия дисплей на пулта.
Направи знак на Джейн и Франк да го изчакат и пропълзя по-близо, за да слуша.
Горе кънтеше носов мъжки глас.
— Изглежда ми наред. Навсякъде светят само зелените индикатори.
Дъските на пода проскърцаха под тежки стъпки.
— Сигурен ли си, че индикацията дойде оттук?
— Устройство 417В. Според Уебстър проблемът е тук.
— Може да греши.
— Така или иначе, не искам да му го казвам аз. Дай просто да рестартираме проклетото нещо и да се пръждосваме. Остават по-малко от петнайсет минути до началото на веселбата. Не искам да съм тук, когато се случи.
— Определено — съгласи се другият с рязък смях.
Тъкър пресметна наум — събитието беше насрочено за полунощ. Докато слушаше приглушените звуци, които идваха отгоре, му се щеше онези двамата да работят по-бързо.
След три или четири много дълги минути онзи с носовия глас изръмжа:
— Да върви по дяволите! Това би трябвало да реши проблема. Да намерим Уебстър и да се махаме.
Стъпките от ботуши звучаха оглушително по дъските на пода.
Тъкър изчака, докато стихнат, после извика на другите:
— Чисто!
Отново продължиха напред.
— Какво чу? — попита Джейн.
Тъкър освети часовника си с фенерчето.
— Чух, че не искаме да сме тук в полунощ.
Джейн се сепна.
— Колко време ни…?
— Девет минути.
Франк предложи още лоши новини.
— Когато бяхме под къщата, Рекс засече два обекта във въздуха в източна посока. Още четири се издигат над бункерите, които видяхме по-рано.
— Дронове? — попита Джейн.
— Големи. — Франк погледна към ниския таван. — Не съм виждал такова нещо преди.
Спомни си, че Нора бе споменала друг клас дронове — нещо, наречено Боен ястреб. Вече можеше да си представи целта на мисията.
Да се изравни макетът на град със земята.
Даваше си сметка и за още един факт.
„Няма начин да се измъкнем оттук навреме“.
22.
22 октомври,
23:58 планинско лятно време
Ракетен полигон „Бели пясъци“, Ню Мексико
Тъкър захапа фенерчето със зъби и запълзя през тунела възможно най-бързо. Франк и Джейн пухтяха зад него, защото им бе трудно да спазват темпото му. В едната си ръка той стискаше телефона и следваше електронната следа, оставена от Каин, докато кучето търсеше подземен път до другия край на града. В горния край на екрана виждаше часовника. Наближаваше полунощ.
„Остава по-малко от минута…“
— Франк? — подвикна назад. Нямаше нужда да обяснява какво иска.
Франк пълзеше напред с пулта в ръка.
— Първите два дрона трябва да са почти над нас. Оръжията вероятно са активирани и изчисляват схемата на атаката.
Тъкър изруга под нос — даваше си сметка, че няма начин да стигне до Каин навреме, ако операцията е в график. Трябваше да намерят добро укритие. Таванът над тях беше от дъски, защото вече се намираха под друга постройка. Лошо. Тези макети несъмнено бяха мишена и след като започнеше бомбардировката, дъсчените конструкции нямаше да са никаква защита. Забърза, за да излезе от очертанията на сградата, да стигне до мястото между постройките, с надеждата подземието да се окаже по-добра защита от приближаващия удар.
— По-бързо!
Забързаха напред.
Франк извика:
— Пускат касетъчни бом…
Бум!
Земята се разтресе. Тъкър се просна по корем. От пода се надигна облак прах и ги обгърна. Тъкър се разкашля и продължи в тунела. Земята се разтресе отново.
Заотекваха още експлозии, все по-често.
Тъкър погледна назад и видя Франк да прикрива Джейн, която се бе свила на пода. С плувнали в сълзи очи и звънтящи уши, Тъкър приближи дисплея на телефона до лицето си, за да види какво е положението с последния член на екипа.
Камерата на Каин показа, че тича през изпълнен с прах тунел в паника и се мята насам-натам. В следващия миг се появи бяла светлина, която прогори изображението на чувствителните сензори на камерата.
Сърцето на Тъкър се сви.
Изображението се появи малко след това — прахоляк се сипеше върху обектива на камерата като плащеница — после стана тъмно.
„Каин…“
Каин вдишва прах, защото тунелът около него пропада. Бяга, без да знае накъде, защото пръстта го гони и опитва да го погълне.