Джейн — стоеше до бара — видя какво прави Тъкър и каза:
— Тези твои приятели… започват да ме плашат.
„Но определено са от полза“.
Той занесе оръжията до канапето, прегледа ги и почна да зарежда пълнителите. Нора и Франк свързаха Рекс с лаптопа и почнаха да го подготвят за вечерното пътешествие.
Джейн наля две чаши джин с тоник и седна на канапето до Тъкър.
— И двете ли са за теб? — попита той.
Джейн му подаде едната.
— Мисля, че ще ти е нужно.
Разклати чашата и ледът изтрака. Тя отпи, сякаш за да събере кураж да говори — и тогава зазвъня телефонът — отекна от няколко места в апартамента.
Тъкър се сепна и посегна към апарата на масата. Очакваше да се обаждат от рецепцията, за да попитат дали всичко с настаняването им е наред.
— Сър, обажда се Сантяго от рецепцията — чу глас, когато вдигна слушалката. — При нас е господин, който се интересува дали може да говори с вас, но не знае името ви — показа ми само ваша снимка.
Снимка?!
— Реших, че е по-добре да ви попитам преди да ви свържа.
В главата на Тъкър завиха сирени.
„Дали някой не ни е проследил от летището?“
Преди да отговори, закри слушалката с длан и каза на Джейн:
— Веднага опаковайте всичко и се гответе за заминаване. — На човека от рецепцията каза: — Благодаря, Сантяго. Можеш да ме свържеш с господина, но ще съм ти благодарен, ако не го информираш кой е номерът на стаята ни, докато не разбера кой е.
— Разбира се, сър. Ще говори с вас по един от телефоните във фоайето ни. Момент.
Тъкър чу щракване, после глас със силен френски акцент:
— Крайно време е да си поговорим, не мислиш ли, mon ami?
Тъкър веднага позна гласа и акцента, представи си белезите на войника, който бе придружавал Карл Уебстър, когато го преследваха в блатото.
Преди да успее да отговори, онзи добави:
— Да кажем, след петнайсет минути в барчето във фоайето. Само ти и аз.
И затвори.
Джейн го гледаше с широко отворени очи.
— Кой се обади?
— Един гаден тип.
25.
25 октомври,
11:45 атлантическо стандартно време
Порт ъф Спейн, Тринидад и Тобаго
Вратата на асансьора се отвори и Тъкър излезе и дръпна краищата на жилетката си. Държеше ръцете си настрана от пистолета, мушнат в раменния кобур. Бе въоръжил Джейн и Франк по същия начин горе в стаята и бе оставил Каин при тях — като допълнителна мярка. Не очакваше французинът да прояви дързостта да го нападне през деня в оживеното фоайе, но все пак нямаше намерение да се срещне с него невъоръжен.
Огледа фоайето. Мъжът бе казал, че ще е сам, но не беше изключено да е довел и свита. Тъкър очакваше да види най-вече едрата фигура на Карл Уебстър.
Не забеляза нищо подозрително и последва стрелката към барчето. Оказа се уютно пространство с червени плюшени столове и малки масички, на някои от които седяха гости на хотела. В дъното, близо до прозорците, видя вдигната ръка.
Пулсът на Тъкър се ускори. Французинът беше сменил бойната униформа с широки ленени панталони и черна копринена риза. Ако беше въоръжен, криеше го много добре. Все пак Тъкър се приближи предпазливо. Мъжът изглеждаше на около трийсет и пет, мускулест, със загоряло от слънцето лице и бръсната глава.
Стана и протегна ръка.
— Добро утро.
Тъкър не стисна ръката му. Не беше забравил как главата на Такаши се пръсна от снайперски куршум. Пред него сега стоеше убиецът на младия човек.
Онзи свали ръката си, без видимо да се обижда, и седна.
— Благодаря, че прие да се срещнем.
Тъкър си отбеляза, че не го назова по име. Предполагаше, че част от целта на тази визита е да го извади от равновесие. Името на Тъкър в устата му щеше да окаже точно такъв ефект.
„Значи този тип не знае кой съм… поне засега“.
Тъкър седна срещу него.
— Та кой сте вие?
— Казвам се Рафаел. Това е достатъчно.
Тъкър нямаше как да е сигурен, че това е истината, но замълча. Винаги проверяваше получената информация допълнително. Засега искаше да разбере защо този човек иска да се срещнат.
— Умееш да следиш незабелязано — отбеляза Тъкър. — След летището изобщо не забелязах да имам опашка.
Рафаел сви рамене.
— Не беше лесно да те намеря. — Бръкна в джоба си, извади снимка и я плъзна по масата към Тъкър. — Нито пък мисис Сабатело.
Тъкър скри изненадата си. Загледа се в снимката. Виждаше се профилът му и лицето на Джейн през предното стъкло на откраднатата от геодезистите на „Сироко“ кола, докато чакаха пред портала в „Бели пясъци“.