Едва тогава ще се появи в изпълнение на следващата инструкция.
Вдигай шум!
Каин пълни дробовете си с въздух и вие в тъмната джунгла. Чува викове. Чупят се клони, тежки обувки мачкат храсталаците, той долавя дори тежкото дишане. Врагът го преследва, но той вече не е там, влязъл е още по-навътре в гората, все така се отдалечава от партньора си.
Лае, за да е сигурен, че онези са по петите му.
Измъквай се и бягай!
Миризмите и звуците багрят света около него — същото е все едно ги гледа с очи. Долавя, че врагът го следва.
Вие отново, докато бяга, този път не за да привлече другите, а за да даде знак на партньора си, че всичко е наред. И да сподели една несъмнена истина.
Аз съм добро момче.
— Ще се справи ли? — попита Джейн.
Тъкър продължаваше да я поддържа през кръста. Собственото му дишане вече беше неравно, отчасти от умора, но и от безпокойство, докато се вслушваше в лаенето на Каин.
— Разбира се, че ще се справи — отговори, но думите му сякаш окуражиха повече самия него.
От време на време в гората се чуваха викове — хората на Лион гонеха Каин. Задачата, която му бе дал, би затруднила много сериозно дори опитно куче като него. Макар че с годините партньорът му бе доказал, че владее до съвършенство играта на котка и мишка, тази нощ на терена имаше прекалено много котки, твърдо решени да ги убият.
Въпреки всичко Тъкър продължаваше напред, защото трябваше да използва пълноценно всяка секунда, която Каин печелеше за тях, за да заведе Джейн на безопасно място. Продължаваше на североизток, докато Каин водеше хората на Лион на запад. Тук джунглата беше по-гъста, теренът ставаше по-стръмен — наближаваха възвишението с назъбени скали, което се издигаше в този край на острова.
През цялото време, докато напредваше мъчително с Джейн, Тъкър слушаше звуците, които издаваше Каин, и опитваше да разбере дали не преследват и тях. Не беше лесно да заблудиш Лион. След време той щеше да си даде сметка — ако вече не го беше направил, — че обучено куче като Каин не би издало толкова лесно местоположението на стопанина си.
Тъкър беше наясно с това и полагаше всички усилия да прикрива следите им — подбираше къде стъпват, внимаваше да не чупят клони. Каин лаеше и виеше от време на време, все по-далече, променяше височината и посоката, водеше преследвачите насам, после нататък. Тъкър отчаяно искаше да извади телефона си, за да провери партньора си, но единствено успяваше да се задържи на крака.
— Там! — изпъшка Джейн в ухото му.
Тъкър погледна напред, където сочеше Джейн.
— Пещера ли е това? — попита тя.
През пролука в листака преминаваше лунна светлина и осветяваше скала вдясно. В подножието имаше куп покрити с мъх камъни, но в сянката им се виждаше по-тъмно петно.
— Може би — отговори Тъкър и тръгнаха натам.
Той извади фенерчето си, светна за момент и видя отвор. Мястото беше по-скоро ниша, не пещера, и едва би побрало един човек.
Джейн също го видя.
— Мога да се напъхам там.
— Джейни…
Тя го погледна.
— Ще прикриеш входа и ще отидеш да намериш Каин. Той няма да се справи сам. Тук няма да имам проблеми.
И сякаш за да го докаже, се мушна в тясната дупка и обгърна коленете си с ръце.
— Виждаш ли? Като мишка в дупка.
Трясък на карабина в далечината се оказа много по-убедителен от думите ѝ.
Затрещяха още изстрели.
„Каин…“
Изстрелите отекват в ушите на Каин и го лишават от едно от сетивата му. Светът му сега е по-малък, пропит със страх.
Тича снишен, с наведена глава, за да усеща миризмите.
Преди миг не е видял едрия набит мъж, чакащ в засада зад няколко паднали дървета. Миризмата на гнило и гъби от стволовете и клоните е скрила миризмата на ловеца — и вече е твърде късно. След като е достатъчно близо, Каин долавя лек полъх от миризма, която познава отпреди няколко дни.
От блатото, от сградата с ръждивите железа и прашен бетон.
Същият ловец е!
При това кратко предупреждение Каин отскача встрани в последния момент. Въпреки това куршумът се плъзва по дебелата защитна жилетка и му причинява болка.