— Превъзходно, Дънкан! Злото доставя върховно удоволствие. От естеството на начините, чрез които се борим с него, съумяваме да заточим резеца на нашата съзидателна сила.
— Ти вече не си човешко същество! — бяха ядните до крайност думи на Дънкан.
Това обвинение раздразни Лито; бе го почувствал като песъчинка в окото. Но се задържа при останките от своята някогашна същност на човек с непреклонност, която в никакъв случай не би могла да бъде отречена, макар раздразнението да бе възможно най-логичното за момента състояние.
— Животът ти е заприличал на изтъркана, стереотипна фраза — обвини го на свой ред Лито.
При тези думи Дънкан извади от гънките на своята униформена роба малък по обем експлозив. Ама че изненада!
Обичаше изненадите, дори и лошите.
Ето нещо, което не бях предвидил! Каза същото и на Дънкан, който продължаваше да стои странно нерешителен на мястото си, макар че в този миг от него се искаше преди всичко да вземе решение.
— Това би могло да те убие — предупредително заяви голата.
— Съжалявам, Дънкан. Може само да ме понарани и нищо повече.
— Но ти сам каза, че не си го предвидил! — отекна пискливият вече глас на Айдахо.
— Ех, Дънкан, абсолютно сигурното предвиждане за мен е равнозначно на смърт. А колко неизразимо скучно нещо е смъртта.
В последния миг голата бе опитал да хвърли експлозива встрани, но взривното вещество се оказа доста нестабилно и избухна предварително. Оня Дънкан умря.
Е, тлейлаксианците винаги имаха готов следващия в аксолотловите си резервоари(*).
Един от бавно носещите се светоглобуси над Лито започна да примигва. Обхвана го възбуда. Сигнал от Монео! Верният иконом тревожно предупреждаваше своя Бог-Император, че Дънкан е тръгнал надолу в криптата.
Вратата на асансьора за хора, разположена между два входа на тунелите-спици в североизточната дъга на главината зейна. Дънкан пристъпи напред с бърза крачка; далечината смаляваше фигурата му, но очите на Лито съзряха и най-малките подробности — гънка на униформата в лакътя например, която беше свидетелство, че мъжът се е облягал някъде, прихванал брадичката си с ръка. Да, на бузата му още имаше отпечатък от пръстите на ръката. А миризмата на плътта му го изпреварваше с ясното послание, че концентрацията на адреналина му се е повишила.
Докато Дънкан приближаваше, Лито запази мълчание, зает с огледа на всички подробности. Походката на голата бе все още по младежки пружинираща въпреки продължителната му служба. Затова трябваше да бъде благодарен на минимално поглъщания от него мелиндж. Мъжът носеше старата униформа на атреидите — черна, със златен ястреб на лявата гръд. Интересно беше съдържащото се в нея послание: „Служа в името на честта на старите атреиди!“ Косата му все още приличаше на черна шапка от каракул, а чертите на лицето с остри скули бяха като изрязани от камък.
Тлейлаксианцитпе добре изпипват своите гола — отбеляза мислено Лито.
Дънкан носеше тънката чанта-куфарче за документи, изработена от тъмнокафявите нишки на подправката, която му беше служила дълги години. Обикновено вътре се намираха материалите, потребни за обосновка на неговите отчети, но днес тя беше издута от някакъв предмет с по-голяма тежест.
Иксиански лазестрел.
Приближаващият Айдахо не отклони и за миг вниманието си от лицето на Лито. То чак объркващо приличаше на лицето на един от атреидите — изпито и с наситеносини очи, чийто поглед човек с по-нестабилни нерви усещаше като физически натиск. Това лице сякаш се спотайваше в сивата качулка от кожата на пясъчните твари; Айдахо добре знаеше, че тя мигновено, подобно на клепач, спуска напред защитната си преграда. Самата кожа бе розова и оградена от Сивата рамка на качулката. Наистина, трудно беше да се избегне мисълта, че лицето на Лито представлява нещо безкрайно противно — късче човешка плът, хваната в капана на жизнена среда от друг свят.
Спрял само на шест разкрача от Царската кола, Айдахо дори не направи опит да скрие, че е изпълнен с гневна решителност. Не се замисли дали Лито знае за лазестрела. Сегашната Империя се бе отклонила прекалено много от стария морал на атреидите, заприличала на безличната непреодолима сила на огромно превозно средство, което прегазва всичко по пътя си. На това трябваше да се сложи край!
— Дойдох да поговорим за Сиона и за някои други неща — каза Айдахо и намести куфарчето така, че с лекота да извади лазестрела.
— Много добре — отговори Лито с изпълнен с досада глас.
— Спаси се само тя, но зад нея стои цяла шайка заговорници.