Опитвайки се да скрие вълнението си, Хви погледна към Иаке и започна:
— А господарят Лито какво…
— Оказа се, че опитът за покушение е безуспешен. Но може би е следствие от бичуването.
— Значи, според теб е имало опит?
— Да.
В този момент влезе Говорещата с риби, изпратена от Бог-Императора, след като доволно рязко обяви пристигането си във външното помещение. Придружаваше я бин-джезъритска старица, която тя представи като светата майка Антеак. Бин-джезъритката внимателно се загледа в Иаке, докато Говорещата с риби — млада жена с меки, почти детски черти на лицето — предаваше съобщението:
— Каза ми да ти напомня: „Ела бързо, когато те повикам.“ Сега те вика.
Чул думите на Говорещата с риби, Иаке видимо се притесни. Погледът му заскача из стаята, сякаш търсеше нещо, което със сигурност не беше там. Хви веднага облече тъмносиня връхна дреха върху роклята си, давайки в същото време наставления на Иаке да остане до нейното връщане.
В оранжевата вечерна светлина извън посолството, малко след като влязоха в странно свободна от движение улица, Антеак погледна Говорещата с риби и изрече само едно „да“. После ги остави. Амазонката поведе Хви Нории към висока сграда без нито един прозорец, до чиято вътрешна част достигаше спускащата се надолу пътека.
На посланичката й се зави свят от острите завои. Блестящи в бяло светоглобуси се носеха из централния кръгообразен корпус на сградата, осветявайки пурпурно-зелена лоза с листа, големи като уши на слон. Лозата блестеше, повиснала от искряща златна тел.
Меката черна повърхност на пътеката поглъщаше шума от стъпките им, така че до съзнанието на Хви достигаше само отчетливото свистене, причинено от триенето на горната й дреха при всяко движение.
— Къде ме водиш? — попита тя.
— При господаря Лито.
— Знам, но къде е той?
— В личната си стая.
— Страшно дълбоко слизаме.
— Да, господарят предпочита дълбочините.
— Завива ми се свят от непрестанното въртене.
— Ако не гледаш лозата, ще ти бъде по-лесно.
— Какво представлява това растение?
— Наричат я туньонова лоза и се предполага, че няма съвършено никакъв мирис.
— Не съм чувала за подобно нещо. Откъде е дошла?
— Само господарят Лито знае.
Продължиха да се спускат в мълчание. Хви правеше опити да вникне в собствените си чувства. Бог-Императора бе изпълнил с тъга душата й. Тя можеше да почувства мъжа в него. По-точно мъжа, който би могъл да бъде. Защо ли бе избрал подобен развой за живота си? Знаеше ли някой? Дали икономът му…
Може би Дънкан Айдахо знае.
Мислите й се оттласнаха към Айдахо — воина с такава физическа привлекателност. Толкова чувствен! Усети се внезапно притеглена от него. Ех, защо Лито нямаше тялото и външния вид на Айдахо! Добре разбираше, че не би могла да говори с голата за промяната, станала с Лито. Ала с Монео нещата стояха по друг начин. Тя погледна гърба на охранителката си.
— Ще ми кажеш ли нещо повече за Монео?
Говорещата с риби я стрелна през рамо със странно изражение на бледосините си очи — някаква особена форма на страх.
— Нещо нередно ли има? — учуди се Хви.
Гвардейката отново се загледа в спускащата се спирала на пътеката.
— Господарят ме предупреди, че ще питаш за Монео — рече тя.
— Е, разкажи ми тогава.
— Какво има за разказване? Той е най-близкият му довереник.
— По-близък и от Дънкан Айдахо?
— О, да. Монео е Атреидски.
— Вчера той идва при мен — каза Хви. — Каза ми, че би следвало да знам нещо за Бог-Императора. И неколкократно подчерта, че господарят Лито може да прави всичко, наистина всичко, което според него има поучителен характер.
— Мнозина го вярват — отвърна Говорещата с риби.
— А ти?
Посланичката зададе въпроса си точно в мига, когато пътеката изви за последен път пред малко преддверие, чийто сводест вход отстоеше на няколко крачки.
— Господарят Лито ще те приеме веднага — заяви Говорещата с риби, след което се обърна и тръгна обратно по пътеката, сякаш изобщо не бе чула въпроса.
Хви мина под арковидния вход и се озова в стая с нисък таван, много по-малка от залата за прием. Въздухът беше сух и свеж. Скрит източник, в горните ъгли на помещението хвърляше бледо-жълта светлина. Почака малко, за да привикнат очите й към по-слабото осветление, след което забеляза килимите и меките възглавници, пръснати около ниска купчина от… Неволно вдигна ръка към устата си, когато купчината се размърда, съобразявайки, че това е самият Бог-Император в колата си, застопорена в по-нисък участък. Веднага разбра причината за размерите на стаята. Господарят не изглеждаше толкова внушителен на хората, които го посещаваха, и в известен смисъл ставаше по-достъпен за тях. Макар че нищо не можеше да се направи с дължината на тялото му и с неговата маса, освен те да бъдат в сянка, а светлината в по-голямата си част да е съсредоточена върху лицето и ръцете.