— Да, това е ужасът, който баща ми не можа да приеме, опитвайки се да го предотврати — безкрайното деление и раздробяване на сляпата си самоличност.
Тя свали длани и прошепна:
— А ще осъзнавате ли?
— В известна степен… Но ще бъда ням. Мъничка перла от съзнанието ми ще отиде във всеки пясъчен червей и всяка пясъчна твар; ще знае как, но няма да може да помръдне дори и една клетка — будна в някакъв безкраен сън.
Тя потръпна.
Лито следеше опита й да разбере смисъла на подобно съществуване. Би ли могла да си представи последната врява и вой, когато разделените и раздробени късчета на собствената му самоличност започнат неистово да се стремят към власт над постепенно отслабващия контрол върху иксианската машинка, записваща Дневниците му? Би ли могла да долови раздиращата тишина, която щеше да настъпи след страховитото разпадане на части?
— Господарю, ако им разкрия това познание, те ще го използват срещу вас.
— Ще им кажеш ли?
— Не, разбира се!
Тя решително завъртя глава в знак на отрицание. Защо ли бе приел ужасното преобразуване? Не е ли имало някакъв друг изход?
— Машината, която записва мислите ви — поде Хви, — не може ли да се приспособи…
— На милион пъти аз? На милиард? На повече? Мила моя, нито една от тези съзнаващи перлички не ще бъде истинското ми его.
Очите й се наляха със сълзи. Тя примига и пое дълбоко въздух. Лито веднага идентифицира бин-джезъритската подготовка в начина, по който бе повикала потока на обземащото я спокойствие.
— Господарю, ужасно се боя за вас.
— Но не успяваш да разбереш защо съм постъпил по този начин.
— А мога ли?
— О, да. Мнозина биха могли да го сторят. Друг е въпросът как постъпват хората с вече разбраното.
— Ще ме научите ли как да го направя?
— Вече знаеш.
Тя изчака мълчаливо, за да попие думите му, след което каза:
— Има някаква връзка с вашата религия. Усещам го.
Лито се усмихна:
— Мога да простя на иксианските ти майстори почти всичко заради скъпоценния подарък, който си ти самата. Поискай и ще ти се даде.
Тя се наклони към него, отпускайки се напред върху възглавницата:
— Разкажете ми за вътрешните движения във вашата религия.
— Хви, много скоро ще научиш всичко за мен. Обещавам ти. Просто не забравяй, че култът към слънцето на примитивните ни прародители не е бил далеч от истината.
— Слънце… Култ… Какво искате да кажете? — Иксианката отново се отдръпна назад.
— Слънцето, което направлява всички движения, но не може да бъде докоснато. То е смъртта.
— Вашата смърт ли?…
— Всяка религия обикаля като планета около слънце, откъдето черпи енергия и от което зависи самото й съществуване.
Гласът й беше съвсем малко по-силен от шепот:
— Господарю, какво виждате в своето слънце?
— Вселена от много прозорци, през които мога да погледна. Съзирам онова, което е в рамката на прозореца.
— Бъдещето ли?
— Вселената е извън времето, също както нейните корени; следователно в нея са всички времена и всяко бъдеще.
— Значи, вярно е — каза тя. — Виждате нещо, на което това… — тя посочи издълженото, опасано с почти видими пръстеновидни ребра тяло — … пречи.
— Способна ли си да повярваш, че то може да бъде свещено, макар и в ограничен смисъл? — попита той.
Тя потвърди само с кимване.
— И ако споделиш всичко с мен — продължи Лито, — длъжен съм да те предупредя, че товарът ще бъде прекомерно тежък.
— Господарю, това ще направи ли вашия товар по-лек?
— Не по-лек, но по-приемлив.
— Тогава ще го споделя. Кажете ми как, господарю!
— Още не, Хви. Трябва да почакаш, макар и не много.
Тя преглътна с въздишка разочарованието си.
— Само че моят Дънкан Айдахо става все по-нетърпелив — рече Лито. — Ще трябва да се споразумея с него.
Тя погледна назад, но малката стая беше празна.
— Искате ли да си тръгна?
— Искам никога да не ме напускаш.
Хви Нории се загледа в Бог-Императора, забелязвайки напрегнатия му поглед и жадната пустота в изражението му, която я натъжи.
— Господарю, защо споделяте с мен своите тайни?
— Бих искал да те попитам, дали ще станеш годеница на един бог?
Очите й се разшириха от внезапното слисване.
— Не бързай с отговора си — каза той.
С леко преместване на главата си тя огледа цялото му тяло.
— Не търси неща, които вече не притежавам — усмихна се Лито. — Някои форми на физическа близост са невъзможни за мен.
Младата жена върна погледа си на закачуленото му лице, отбелязвайки розовата кожа на бузите и силното човешко присъствие в облика му, сякаш вграден в рамката на чуждото тяло.