— И какво?
Продължаваше да мълчи.
Лито съсредоточи вниманието си в студенината на разстоянието между двамата — тъй малко и същевременно толкова голямо.
Също като играта с рибата и въдицата — помисли той. — Състезание, при което си длъжен да пресметнеш точката на пределно напрежение за всеки елемент.
Проблемът с Айдахо се определяше преди всичко от факта, че приближаването му към мрежата ускоряваше неговия край. А този път това ставаше прекалено бързо.
— Лично аз няма да те боготворя — заяви голата.
— Говорещите с риби си дават сметка, че разполагаш със специален статут.
— Като Монео и Сиона ли?
— Много по-различен.
— Значи, метежниците са особен случай.
Лито се ухили:
— На времето бунтовници бяха всички мои най-доверени ръководни администратори.
— Аз не съм бил…
— Ти беше брилянтен бунтовник! Помогна на атреидите да отвоюват цяла империя от действащ монарх.
Очите на Айдахо леко се разфокусираха, когато превключи на интроспекция.
— Направих го — той отметна рязко глава, сякаш искаше да изтърси нещо от косата си. — А виж какво стори ти от тази империя!
— Заложих в нея образец. Не — образец на образците.
— Сам го казваш.
— Дънкан, информацията е скована в образци. Можем да ползваме един от тях за постигането на друг. А гъвкавите образци и модели са най-трудни за идентифициране и вникване в същността им.
— Отново ала-бала.
— Вече си допускал тази грешка.
— Защо караш тлейлаксианците да ме връщат към живота — гола след гола? Къде е тук моделът!
— Причината е в качествата, които притежаваш в изобилие. Ще дам възможност на баща си да ти го каже.
Устните на Айдахо се свиха в тъжна линия. Лито заговори с гласа на Муад’Диб и дори закачуленото му лице възприе бащините черти:
— Дънкан, ти беше най-верният ми приятел, по-голям и от Гърни Халик. Но аз съм вече минало.
Айдахо преглътна с мъка:
— Какви ги вършиш!
— Удрят ли в болното място на атреидите?
— Дяволски си прав!
Лито възвърна обичайния си глас:
— И аз все още съм Атреидски.
— Наистина ли?
— Какво друго бих могъл да бъда?
— Тъкмо това искам да знам!
— Да не си мислиш, че играя номера с думи и гласове?
— В името на седемте кръга на ада и на всички дяволи, какво правиш всъщност?
— Опазвам живота, подготвяйки сцената за следващия цикъл.
— Опазваш го посредством убийства, така ли?
— Смъртта нерядко е била полезна за живота.
— Ха, това не е типично за един атреид!
— Но е вярно. Често виждаме цената на смъртта. Обаче иксианците никога не са я зървали.
— Какво общо могат да имат иксианците с…
— Всичко. Те ще сътворят машина, способна да скрива другите им машинации.
Айдахо се замисли за момент.
— Поради тази причина ли идва тук посланичката на Икс?
— Значи, видял си Хви Нории…
Голата неопределено посочи нагоре:
— Тя излизаше, когато дойдох.
— Говори ли с нея?
— Попитах я какво прави. А тя отвърна, че избирала къде да застане.
Взрив от смях разтърси Лито.
— Боже мой! — възклика той. — Колко си я бива. Разкри ли ти своя избор?
— Каза, че сега служи на Бог-Императора. Не й повярвах, разбира се.
— А трябва да й вярваш.
— Защо?
— О, да. Забравих, че някога се съмняваше дори в баба ми лейди Джесика.
— И с пълно право!
— На Сиона също ли не вярваш?
— Започвам да се съмнявам във всички!
— А ми казваш, че не знаеш колко много те ценя? — иронично го укори Лито.
— Ти какво ще речеш за Сиона? — попита Айдахо. — Тя твърди, че искаш ние да се… По дяволите!
— Винаги трябва да помниш едно, когато става дума за Сиона. Това е нейната съзидателна сила. Тя може да създава новото и хубавото. А човек трябва да вярва на действително съзидателните.
— Дори и на машинациите на иксианците?
— Те не са съзидателна сила. Творецът се разпознава по готовността, с която се разкрива. Докато прикритието издава присъствието на други сили.
— Тогава ти не вярваш на Хви Нории, а на…
— Наистина й вярвам, преди всичко поради причините, които току-що изложих.
Айдахо се намръщи, а после въздъхна:
— По-добре ще бъде да завържа връзка с иксианката. Ако е някоя, която…
— Не! Ще стоиш настрана от Хви Нории. За нея имам нещо специално наум.
„Уединих се със събрания в мен урбанистичен опит и го проучих в пълни подробности. Идеята за града ме привлича и очарова, формирането на биологическа общност без подкрепата на функциониращо в социален аспект общество води до безредие и разруха. Цели светове са се превръщали в обособени биологични общности, но отсъствието на взаимодействаща социална структура винаги е довеждало до тяхното сриване. В условия на пренаселеност подобни случаи стават драматично назидателни. Гетото въздейства унищожително. Психическият стрес причинен от пренаселването, създава напрежения, които неотменно довеждат до взрив. Градът е опит за овладяване на тези сили. Социалните форми, ползвани от градовете при въпросния опит, има защо да бъдат проучени. Помнете, че винаги съществува определена доза неприязън и зла воля, когато се пристъпва към формиране на обществен порядък, независимо от неговото естество. Става дума за борба за съществуване по неестествен начин. Деспотизмът и робството обикалят из окрайнините. Отварят се много рани, което налага присъствието на закон. Но законът изгражда собствената си властническа структура, което увеличава броя на раните и създава нови неправди. Травмата може да бъде изцелена чрез съдействие, а не по пътя на конфронтацията. Призивите за сътрудничество идентифицират личността на лечителя.“