— Мислиш ли, че не го зная?
— Известна ми е опасната ти търпимост към размирниците! Това, което не знам, е съдържанието на пакета, който Сиона отмъкна.
— А, то ли те интересува? Сега тя разполага с подробните планове на Цитаделата.
За миг Айдахо се върна в ролята си на командир на императорската гвардия, стъписан от немислимото нарушаване на правилата на сигурността.
— И я остави да избяга с тях?
— Не, ти го стори.
Голата буквално подскочи при това обвинение. Макар и постепенно, взетото съвсем отскоро решение да стане убиец отново добиваше надмощие в него.
— Само това ли е взела? — попита той.
— При картите имаше и два тома копия на моите дневници. Откраднала е и тях.
Айдахо внимателно огледа безстрашното лице на Лито.
— Какво съдържат тези дневници? Понякога казваш, че са лични записки, а друг път ги обявяваш за история.
— По малко и от двете. Могат да се приемат и за учебник.
— Притеснява ли те фактът на задигнатите от нея томове?
Вместо думи, си позволи лека усмивка, схваната от Айдахо като отрицателен отговор. Тялото му моментално се напрегна, когато голата бръкна в чантата. Оръжието ли ще извади или отчетите? Въпреки че плътта му се отличаваше с огромна топлоустойчивост, той знаеше, че част от нея — и особено лицето — е уязвима за лазестрел. Айдахо извади някакъв доклад и още преди да започне да го чете, първите получени сигнали бяха достатъчни за Лито. Не подаваше информация, а търсеше отговори. Искаше да намери оправдание за извършването на действие, решението за което бе вече взел.
— На Гайъди Прайм(*) установихме възникването на култ към Алая — започна Дънкан.
Лито запази мълчание, докато той навлизаше в подробностите. Каква скука. Отклони вниманието си от доклада. В днешно време поклонниците на култа към отдавна умрялата сестра на баща му бяха само повод за мимолетно забавление и шеги. А Дънкановците вещаеха, че подобна дейност представлява скрита заплаха.
Айдахо свърши доклада си. Агентите му бяха за пример, не можеше да се отрече. Смущаващо съвършени.
— Нищо повече от съживяване на култа към Изида — рече Лито. — Моите жреци и жрици ще се позабавляват, сподавяйки този култ и неговите последователи.
Айдахо леко завъртя глава, сякаш отговори на някакъв вътрешен глас.
— В „Бин Джезърит“ знаят за култа — каза той. Това вече будеше интерес.
— Сестринството не е и помисляло да ми прости за отнетата програма за целенасочено размножаване — отбеляза Лито.
— Въпросът няма нищо общо с размножаването.
Не се издаде, че последното го бе поразвеселило. Всеки Дънкан винаги се показваше прекалено чувствителен към въпроса за размножаването, въпреки че някои от тях от време на време бяха ползвани и за разплод.
— Разбирам — кимна Лито. — Бин-джезъритките до една са повече от леко мръднали, но лудостта сама по себе си представлява резервоар на хаотично появяващи се изненади. А някои изненади могат да се окажат със стойност.
— В тази не виждам никаква стойност.
— Мислиш ли, че Сестринството стои зад този култ?
— Да.
— Обясни ми.
— Разполагат с капище. Наричат го „Светилището на Кристалния нож“.
— Сериозно?
— А главната им жрица се именува „Пазителка на Светлината на Джесика“. Това нищо ли не ти говори?
— Превъзходно! — Лито вече дори не се опита да скрие обзелата го веселост.
— Кое му е превъзходното?
— Съвместяват баба ми и леля ми в една богиня.
Айдахо отново бавно завъртя главата си вляво и вдясно, неуспял да вникне в нещата.
Лито си позволи почти незабележима вътрешна пауза, само за миг. Намиращата се в него баба не обръщаше особено внимание на този култ. Бе помолен да изолира нейната памет и идентичност.
— Какво е предположението ти за целта на култа? — попита той.
— Съвсем очевидна. Конкурентна религия, поставила си задача да подкопае твоя авторитет и власт.
— Прекалено просто е. Каквито и да са, в „Бин Джезърит“ няма тъпачки.
Айдахо продължи да чака обяснение.
— Искат още подправка! — каза Лито. — И повече свети майки.
— Затова ти досаждат, докато постигнат своето, така ли?
— Дънкан, направо ме разочароваш.
Айдахо продължи да се взира в Лито, който едва-едва въздъхна, макар че този жест бе престанал да е свойствен за новата му форма. Дънкановците обикновено бяха умници, така че отдаде принизената пъргавина на мисълта у стоящия пред него на скрития му план.
— Избрали са Гайъди Прайм за свой дом — повтори той. — Каква мисъл ти навява подобен факт?
— Там е имало крепост на харконите, но това е стара история.
— Мястото, където умря сестра ти, Дънкан, жертва на харконите. Правилно е да свързваш тях и Гайъди Прайм в едно. Защо не го направи по-рано?