— С промъкване и експлозиви, господарю. Охраната е проявила безгрижие, както и невнимание.
— Кой е източникът на експлозивите?
Умората на Найшае бе ясно доловима в начина, по който тя сви рамене.
На Лито не му оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се съгласи с отговора й. Знаеше, че може да проучи и установи източниците, но ползата щеше да бъде незначителна. Информираните и изобретателни люде винаги бяха в състояние да си набавят съставките за взривни материали, изработени в домашни условия — обикновени неща като захар и избелващи вещества, масла, пластмаси и разтворители, както и извлек изпод някоя купчина тор. Всъщност списъкът беше безкраен и нарастващ с всяка следваща стъпка на човешкия опит и познание. Дори общество като създаденото от него — опитващо се да ограничи привнасяните технологии и нови идеи — не биваше да се надява, че може изцяло да отстрани незначителни на вид, но силно смъртоносни оръжия. Идеята за пълен контрол върху подобни атрибути бе химера или по-скоро отвличащ вниманието мит. Ключът бе в ограничаването на желанията за прилагане на насилие. В този смисъл преживяната нощ се бе оказала истински провал.
Колко много нова несправедливост — помисли той. Найшае въздъхна, сякаш бе прочела мислите му. Разбира се. Говорещите с риби от детските си години бяха подготвяни да избягват насилието винаги, когато бе възможно.
— Непременно трябва да се погрижим за оцелелите от населението — каза той. — Нуждите им да бъдат задоволени. Нека да разберат, че тлейлаксианците са виновни за случилото се.
Найшае кимна. Не би могла да стигне до чин башар, без да знае ефекта от рутинно внушаваните идеи. Тя вярваше в казаното. Когато го чу от Лито, вече вярваше във вината на тлейлаксианците. Ала в нейното разбиране за нещата бе включен и факт с практическа стойност. Знаеше защо не бива да се изтребват всички тлейлаксианци.
Не трябва да се унищожават докрай изкупителните жертви.
— От нас се иска да се погрижим и за едно малко развлечение — каза Лито. — За късмет имаме нещо под ръка. Ще ти пратя известие веднага, след като побеседвам с лейди Хви Нории.
— Господарю, за иксианската посланичка ли говорите? Тя замесена ли е?
— Няма абсолютно никаква вина — прекъсна я той. Забеляза как доверието се настанява плътно в изражението на Найшае — идеално тренирай принцип на гъвкаво поведение, което можеше още в следващия миг да скове челюстите й и да изцъкли нейния поглед. Дори повече! Знаеше причините, защото сам ги бе създал, но понякога и него го обземаше страх от творението му.
— Чувам, че лейди Хви е вече в преддверието — каза Лито. — Покани я да влезе, когато излизаш. Найшае, още нещо…
Тя се бе изправила, запазвайки очаквателно мълчание.
— Нощес повиших Киеуемо в чин подбашар. Погрижи се това да стане по официалния ред. Колкото до теб, доволен съм. Искай и ще ти бъде дадено.
Забеляза как традиционната формула изпълни гвардейката с удоволствие, но тя още в същия момент се овладя, сякаш доказвайки му за пореден път, че има пълно право да я цени.
— Ще видя какво може Киеуемо — заяви Найшае. — Ако отговаря на изискванията, бих си взела отпуска. От много години не съм виждала семейството си на Салуса Секундус(*).
— По всяко време, когато поискаш — кимна той. И си помисли: Салуса Секундус. Разбира се! Нейният произход му припомни кому прилича: На Харк ал-Ада. Тя носи кръвта на Корино. По-близки роднини сме, отколкото мислех.
— Моят господар е великодушен — изрече Говорещата с риби. После си тръгна с още по-твърда и широка крачка. Чу я да казва в преддверието:
— Уважаема госпожо Хви, нашият господар сега ще ви приеме.
Иксианката влезе, осветена за миг в гръб в рамката на сводестия вход; в стъпките й се долавяше леко колебание, докато очите й привикват към обстановката. Пристъпи подобно на нощна пеперуда, привлечена от силно осветеното лице на Лито, като само за миг погледна към тялото му, потънало в сянката, търсейки следи от наранявания. Той знаеше, че няма външни белези, но все още чувстваше болки и спорадично потрепване.
Очите му доловиха лекото й накуцване, макар тя внимателно да го криеше, а и дългата й рокля в нефритено зелен цвят да прикриваше раната. Спря в края на наклоненото надолу място, където беше поставена колата му, гледайки го право в очите.
— Казаха ми, че си била ранена, Хви. Боли ли те?
— Господарю, само малък прорез на крака под коляното. Направи го парче тухла при взрива. Вашите Говорещи с риби го наложиха с мехлем, който отне болката. За вас се страхувах, господарю.