— А аз за теб, мила ми Хви.
— Освен при първия взрив, не бях в опасност. Веднага ме свалиха в помещение, разположено дълбоко под посолството.
Значи, не е видяла моето представление — помисли Лито. — Трябва да съм благодарен за това.
— Изпратих да те повикат, за да те помоля да ми простиш — каза той.
Хви потъна в златната възглавница и попита:
— Какво трябва да ви прощавам, господарю? Вие не можете да бъдете…
— Подлагат ме на проверка.
— Вас?
— Има хора, които искат да разберат, доколко съм загрижен за безопасността на Хви Нории.
Тя посочи нагоре:
— Станалото… заради мен ли е?
— Заради нас.
— О! Но кой…
— Хви, ти прие да се омъжиш за мен, а аз… — вдигна ръка, за да й попречи да заговори. — Антеак ни разказа за разкритото от тебе, но причината не е в светата майка.
— Тогава кой…
— Не е важно кой е. Важното е ти да осмислиш отново всичко. Длъжен съм да ти предоставя възможност за друг избор.
Тя сведе поглед.
Колко прелестни са чертите на лицето й — помисли Лито.
Нищо не можеше да му попречи да види в собственото си въображение цял един човешки живот с Хви. В бъркотията на складираните в него спомени имаше достатъчен брой примери, за да си представи подобен семеен живот. В съзнанието му се струпваха дребни на пръв поглед примери и подробности на споделеното общуване — докосване, целувка и всички останали интимности, на чиято основа се раждаше нещо, отличаващо се с болезнена красота. То го измъчваше, а болката беше много по-силна от онези чисто физически усещания, които съпътстваха нанесените от него поражения и насилието пред посолството.
Хви вдигна брадичката си и отново го погледна в очите. Той долови съчувствието й и нейното силно желание да му помогне.
— Господарю, как бих могла да ви служа по друг начин?
Припомни си, че тя е безкрайно естествена, докато той вече никога не би могъл да е такъв. Разликата между тях нарастваше с всяка изминала минута.
Тъпата болка продължаваше да го измъчва.
Хви бе олицетворение на всичко истинско и толкова изначално, че никакви думи не можеха да го изразят. Мъката почти надхвърляше способността му да понася…
— Обичам те, Хви. Обичам те, както мъж обича жена… Макар и да е невъзможно. Завинаги.
От очите й потекоха сълзи:
— Да си отида ли? Да се върна ли на Икс?
— Само ще те нараняват с опитите си да разберат какво е било сбъркано в плановете им.
Съзряла е болката ми — помисли той. — Има пълна представа за чувството на безполезност и безсилие. Как ще постъпи? Няма да излъже. Не ще ми каже в замяна, че ме обича така, както жената обича мъжа. Знае, че просто няма как да е истина. А осъзнава и собствените си чувства към мен — състрадание, страхопочитание и съмнение, които обаче изключват страха.
— Е, тогава оставам — каза Хви. — Ще ни бъде толкова приятно, колкото е възможно от факта, че сме заедно. Мисля, че е най-хубавото, което можем да сторим. И ако това означава, че трябва да се оженим, така и ще направим.
— При създаденото положение съм длъжен да споделя с теб нещо, което никога не съм казвал някому — рече той. — Ще имаш над мен власт, която…
— Господарю, не го правете! Какво ще се случи, ако някой ме насили да…
— Вече не ще си тръгнеш оттук. Моето жилище, Цитаделата, безопасните места в Сарийър… Те ще бъдат домът ти.
— Както пожелаете.
Колко мил и открит е спокойният начин, по който го приема — помисли той.
Пулсиращото в него болезнено вълнение трябваше да бъде успокоено. Само по себе си то представляваше опасност както за собствената му личност, така и за Златната Пътека.
Ах, тези умни иксианци!
Малки беше разбрал как всемогъщият може да бъде принуден да се бори с немлъкващата сякаш песен на сирена — чрез желанието да достави удоволствие сам на себе си.
Постоянното осъзнаване на силата и в най-незначителната прищявка.
Хви възприе мълчанието му за знак на несигурност и попита:
— Ще се оженим ли, господарю?
— Да.
— А ще бъде ли направено нещо с тлейлаксианските гадости, които…
— Нищо.
Тя се взря в него, припомняйки си по-раншния им разговор. Семената на унищожителния разпад са хвърлени.
— Господарю, страх ме е, че ще отслабя силата ви…
— Следователно трябва да помислиш как можеш да ме подкрепиш.
— Ще нарасне ли тя, ако понамалим вярата в Бога Лито? Долови в гласа й отзвук от Малки — дозираното претегляне, направило го така отблъскващо приятен. Никога не избягваме напълно от влиянието на учителите в нашето детство.