— Въпросът ти направо моли за отговор — каза той. — Много ще бъдат продължаващите да ме боготворят, както е предвидено. Други ще повярват на лъжите.
— Господарю… Ще поискате ли от мен да излъжа заради вас?
— Не, разбира се. Но ще искам да мълчиш, когато може да ти се иска да говориш.
— Ами ако ви ругаят…
— Няма да възразяваш.
Очите й отново се наляха със сълзи. Той жадуваше да ги докосне, ала сълзите бяха вода… Която носеше болка.
— Нужно е да се постъпи по този начин — каза Лито.
— Ще ми обясните ли защо, господарю?
— Когато си замина, трябва да говорят за мен като за Шейтана.
— Зъл дух и Повелител на Преизподнята. Колелото трябва да се върти, върти и върти по Златната Пътека.
— Господарю, а не може ли гневът да бъде насочен само към мен. Няма да…
— Не! Иксианците са те създали много по-съвършена от първоначалните си намерения. Наистина те обичам. И не мога да сторя нищо друго.
— Не искам да ви причинявам болка! — мъчително произнесе тя.
— Станалото не може да се върне. Не се измъчвай.
— Помогнете ми все пак да разбера.
— Омразата, която ще избухне, след като изчезна, също ще се отдалечи в неизбежното минало. Много време ще изтече. И тогава — в далечен, далечен ден — ще намерят дневниците ми.
— Какви дневници? — Хви бе поразена от внезапната смяна на темата.
— Записките ми за времето, когато съм живял. Както и доводите в моя защита. Направени са копия; ще оцелеят и пръснатите тук-там отделни части — някои в доста изопачен вид, — но оригиналните дневници ще чакат, ще чакат и ще чакат. Скрил съм ги добре.
— А когато ги намерят?
— Хората ще разберат, че съм бил нещо съвсем различно от тяхната представа за мен.
Гласът й прозвуча едва чуто:
— Вече знам какво ще научат те.
— Да, скъпа моя Хви. Мисля, че знаеш.
— Не сте нито дявол, нито бог, а нещо, което никога не е съществувало и никога вече няма да бъде видяно, тъй като самото ви присъствие премахва завинаги подобна потребност.
Тя изтри сълзите, стекли се по бузите й.
— Хви, имаш ли представа колко си опасна?
Тревога се появи на нейното прелестно лице, ръцете й се напрегнаха.
— Притежаваш качествата на светица — продължи той. — А не знам дали разбираш колко болезнено може да се окаже появяването на светица в погрешен час и на неподходящо място?
Младата жена поклати глава в знак на отрицание.
— Хората следва да бъдат подготвяни за светци — каза тя. — В противен случай се превръщат в последователи, молители, просяци… или просто във вечно колебливи слабаци-подмазвачи в сянката на истинския светия. И дегенерират, защото се подхранват само колебанието и слабостта им.
Тя помисли за миг, кимна и каза:
— Ще има ли светци, след като вие си отидете?
— Такава е целта на моята Златна Пътека.
— А Сиона, дъщерята на Монео, какво ще…
— Засега тя не е нещо повече от размирница. Колкото до святост, ще й предоставим възможност да реши. Навярно ще направи единствено онова, за което е била подготвена.
— А какво е то, господарю?
— Спри да ме наричаш господарю — каза той. — Ще бъдем Червея и съпругата му. Наричай ме Лито, ако искаш. Господарю — просто пречи.
— Да, го… Лито. Но какво ще стане…
— Сиона беше възпитана и подготвена да управлява. Подобна подготовка крие определена опасност. Когато управлява, човек придобива познания за властта. Това може да доведе до прибързана и много силно изразена безотговорност, както и до болезнена невъздържаност, които лесно преминават в разрушаваща сила — прекомерно отдаване на наслади и удоволствия, познато като хедонизъм.
— Сиона ще…
— Всичко, което знаем за нея, е, че може да бъде посветена и отдадена на специфично начинание, на модел, овладял без остатък сетивата й. Разбира се, тя е аристократка, но аристокрацията е обърната предимно към миналото. Оттук идва сривът. Няма как да видиш много нито напред, нито назад, освен, ако не си двуликият Янус, гледащ едновременно и в двете посоки.
— Кой Янус? О, да, богът с противостоящите лица! — Тя овлажни с език устните си. — Лито, ти Янус ли си?
— Да, Янус съм, но умножен милиарди пъти. Същевременно съм и нещо по-маловажно. Например, бил съм и онова, което за моите административни ръководители е обект на най-голямо възхищение — взимащият решения, всяко, от които може да бъде приведено в действие.
— Но ако ги подведеш…
— Да, тогава се обръщат срещу мен.
— Сиона ще те замести ли, ако…
— Да-а какво огромно ако! Забелязала си, че тя ме застрашава в личен план. В същото време обаче не заплашва с нищо продължаването на Златната Пътека. Същевременно е налице и фактът, че моите Говорещи с риби изпитват определена привързаност към Дънкан.