— Сиона изглежда толкова млада…
— За нея съм личен пример на позьор и измамник, който държи властта си с фалш и преструвки и никога не проявява интерес към потребностите на хората, които го заобикалят.
— Не бих ли могла да поговоря с нея и…
— Не! Не бива да правиш дори и опит за убеждаването й в каквото и да е. Обещай ми, Хви.
— Ако го искаш, разбира се, но…
— Чуй, всички богове имат същия проблем. След като съм вникнал и осъзнал по-дълбоките нужди и потребности, нерядко бивам принуден да пренебрегвам непосредствените. А липсата на внимание към непосредствените потребности е обида за младите.
— Не би ли могъл да обсъдиш с нея въпроса и да…
— Никога не прави опит за разумно обсъждане с хора, които знаят, че са прави!
— Но когато ти знаеш, че грешат…
— Вярваш ли ми? — Да.
— А ако някой се опита да те убеди, че съм най-голямото зло на всички времена…
— Ще се разгневя много. Бих могла… — тя сама прекъсна думите си.
— Здравият разум има смисъл и е ценен — рече спокойно Лито — само когато функционира на фона на безсловесната физическа среда на света като цяло.
Хви се замисли, присвила вежди. Беше истински очарован от начина, по който съзнанието й постепенно допускаше до себе си реалното състояние на нещата.
— Ах… — тя сякаш удави с дъха си готовите да изскочат думи.
— Никое мислещо същество не ще може вече да отрича значението на опита ми — каза той. — Виждам, че започваш да схващаш нещата както трябва. Наченките на началото! Нали заради тях е целият живот!
Бъдещата му съпруга потвърди с кимване.
Никакви доводи против — помисли той. — Когато забележи оставените знаци, тя просто ги следва, за да разбере къде ще я отведат.
— Докато има живот, всеки край е начало — продължи Лито. — И аз ще спася човешкия род дори от самия него.
Хви отново кимна. Следата продължаваше да води към намиращото се отвъд.
— Ето защо никоя смърт не може да бъде провал в увековечаването на човешкия род — каза той. — Затова смъртта ни вълнува така дълбоко. И най-тъжната е тази на някой млад човек.
— Икс все още ли застрашава твоята Златна Пътека? Винаги съм знаела, че се сговарят за нещо много лошо.
Те и сега го правят. Хви не чува скритото послание в собствените си думи. В нея просто няма потребност да го чуе.
Той се загледа в любимата си, изпълнен с усещането за чудото, което се наричаше Хви. Честността й някои сигурно щяха да нарекат наивна, но Лито я възприемаше като нещо, което тя не осъзнава. Честността не беше скритата й същност, а самата Хви.
— За утре ще уредя представление на площада — каза той. — Ще го изпълнят спасилите се лицетанцьори. След това ще бъде обявен нашият годеж.
„Да не остава и сянка на съмнение, че съм сбор на предшествениците си, както и арена, на която те споделят моите мигове. Те са клетките ми, а аз съм тяхното тяло. Ето, това е фавраши, за която говоря — душата, колективното подсъзнателно, хранилището на всяко нараняване и радост. Представлявам изборът на тяхното разбуждане. Моят самхади, е техен самхади. Техният опит е мой! Извлеченото от тях познание е мое наследство. Те, милиардите, са единственото мое аз.“
Представлението на лицетанцьорите зае почти два часа преди обяд, след което беше обявена вестта, чиито вълни хвърлиха в смут целия Празничен град.
„От векове не си е взимал невяста!“
„Мила, а не са ли дори повече от хиляда години?“
Дефилирането на Говорещите с риби премина бързо. Поздравиха го със силни викове, които обаче не скриха техния смут.
Вие сте моите единствени невести — бе казал той.
Нали това беше значението на Сайънок?
Според Лито лицетанцьорите се представиха добре, макар че обзелият ги силен страх бе очевиден. Облеклата им бяха намерени по мазетата на Музея на свободните — черни роби с качулки и бели въжени пояси, ястреби с широко разперени криле, апликирани на гърба на височината на раменете. Това бяха униформените дрехи на някогашните странстващи жреци от времето на Муад’Диб. Лицетанцьорите бяха прибавили към дрехите своите боядисани на черни ивици лица; изпълниха танц, показващ как легионите на Муад’Диб разнасят тяхната религия из Империята. Хви, облечена в блестяща сребриста рокля и със зелена огърлица от нефрити на врата, седя през цялото време до Царската кола на Лито. Само веднъж тя се наклони към него и попита: