— Това не е ли някаква пародия?
— Да, струва ми се.
— Лицетанцьорите знаят ли?
— Подозират.
— Следователно не са толкова изплашени, колкото изглеждат.
— О, страх ги е. Оказва се обаче, че са по-храбри, отколкото повечето хора си мислеха.
— Но храбростта може да бъде и глупава самонадеяност…
— Обратното също е възможно.
Тя продължително го изгледа с преценяващ поглед, преди отново да се съсредоточи в представлението. Почти двеста лицетанцьори бяха останали здрави и читави. Всички те сега бяха принудени да участват в танца. Сложните им гъвкави движения и пози определено предизвикваха наслада за очите. За определен период от време беше възможно дори да се забрави кървавата прелюдия на този ден.
Лито обаче не пропусна да си я припомни, докато лежеше сам в малката зала за приеми почти непосредствено след пладне, когато пристигна Монео. Икономът бе успял да се срещне със светата майка Антеак на един от лайнерите на Сдружението, да разговаря с командира на Говорещите с риби за ужасните насилия и жестокости през предната нощ и да прескочи набързо до Цитаделата и обратно с цел да се убеди, че Сиона е в безопасност и не е взимала участие в нападението на посолството. Беше се върнал в Онн непосредствено след обявяването на годежа, за който не бе получил предварително съобщение.
Монео изглеждаше побеснял от гняв. Никога досега Лито не го бе виждал в подобно състояние. Влетя в залата и се спря само на два метра от лицето на Бог-Императора.
— Е, сега вече ще се повярва на лъжите на тлейлаксианците! — възкликна той.
Лито му отговори спокойно, приканвайки го към разсъдливост:
— Каква досадна упоритост има в искането боговете да бъдат съвършени. Гърците са били много по-разумни за тези неща.
— Къде е? — попита нервно Монео. — Къде е тази…
— Хви си почива. Трудна беше нощта, а и предиобедът се проточи дълго. Искам да бъде добре отпочинала за завръщането ни довечера в Цитаделата.
— Тя… как успя да постигне всичко? — продължи с въпросите майордомът.
— Слушай, Монео! Да не би да си загубил напълно чувството си за предпазливост?
— Безпокоя се за тебе! Имаш ли представа какво се говори из града?
— Знам за всички приказки.
— А ти какво правиш по въпроса?
— Монео, мисля, че добре разбра думите ми. Древните пантеисти са имали много правилна представа за боговете — слабости на смъртни, пременени като безсмъртни.
Икономът театрално вдигна двете си ръце към небесата:
— Направо виждам изражението по лицата им! След две седмаци цялата Империя ще знае за това представление.
— Със сигурност ще трябва повече време.
— Ако на враговете ти е било необходимо нещо, за да ги убеди…
— Обругаването на бога е много стара традиция на човешките същества, драги ми Монео. Защо пък аз да бъда изключение?
Другият се опита да каже нещо, но не успя да отрони и дума. Започна нервно да тъпче към края на спускащия се надолу улей за колата на Лито, върна се по същия начин назад и зае предишната си позиция, взрял се право в очите на Бог-Императора.
— Ако ще трябва да ти служа и занапред, нужно ми е обяснение — промълви той. — Защо го правиш?
— Заради чувства.
Устните на Монео заеха формата, при която се изговаря началото на същата дума, но не я произнесоха.
— Налетяха ме точно тогава, когато вече мислех, че са изчезнали завинаги — поясни Лито. — Колко сладки се оказаха тези последни глътки на съществуването ми като човешко същество.
— С Хви ли? Но сигурно не ще можеш…
— Монео, спомените за чувства никога не са достатъчно много.
— Да не би да искаш да кажеш, че си решил да вкусиш удоволствията…
— На задоволяването ли? Не, с абсолютна сигурност не! Триногата, на която се върти цялата вселена, е направена от плът, както и от също толкова мисъл и емоции. Почувствах се ощетен от усещането само за плът и мисъл.
— Послужила си е с някаква магия — прошепна Монео.
— Разбира се. И безкрайно много съм й благодарен. Чуй, ако отречем потребността от мислене, както правят някои, губим способност да разсъждаваме изобщо и не можем да дадем определение на сигналите от сетивата ни. Ако отречем плътта, сваляме колелото на колата, която ни вози. Но ако отречем чувството, изчезва всякаква близост с нашия вътрешен свят. Липсата на чувства ме измъчваше най-силно.
— Господарю, настоявам да…
— Ядосваш ме, Монео. Това също е чувство.
Лито забеляза вледенения гняв и смайването на своя иконом, изсъскали за миг като къс нагорещено желязо, потопено във вода. Но в него се бе запазила още малко пара.