— Господарю, не мисля за себе си. Преди всичко останало ти си моята грижа. Добре го знаеш.
Лито заговори внимателно и тихо:
— Монео, чувството е твое и го оценявам по достойнство.
Майордомът пое дълбоко дъх на пресекулки — никога досега не беше виждал Бог-Императора в подобно състояние — огледало на сложна емоция. Изглеждаше едновременно въодушевен и примирен, ако правилно бе изтълкувал настроенията му. Но с него никой не можеше да бъде сигурен.
— То е, което придава сладост на живота — каза Лито, — то е, което го прави топъл и чувствен, изпълвайки го с красота. Именно това ще запазя в себе си, въпреки че ми е било отказано.
— Значи, тази Хви Нории…
— …ме накара да си припомня по мъчителен начин Бътлъровия джихад. Тя е антитеза на всичко механично и нечовешко. Колко странно е, Монео, че именно иксианците, тъй различни от останалите разумни същества, са могли да създадат личността, събрала в себе си качествата, които ценя най-много.
— Не разбрах връзката с думите ти за Бътлъровия джихад, господарю. Мислещите машини нямат място…
— Мишената на джихада беше колкото машинното поведение, толкова и самите машини — прекъсна го Лито.
— Хората създадоха машините, за да си присвоят със сила нашето усещане за красота, нашето задължително самоосъзнаване, с чиято помощ стигаме до реални преценки за нещата. И естествено е, че машините бяха унищожени.
— Господарю, все още негодувам от факта, че твърде топло си посрещнал тази…
— Виж какво, Монео! Самото присъствие на Хви ме изпълва с увереност. От векове насам съм самотен, но не и сега, когато тя е до мен. Дори да нямах друго доказателство за наличието на чувства, това би било достатъчно.
Икономът замълча, несъмнено трогнат от припомнянето за самотата на Бог-Императора. Разбира се, можеше да осъзнае какво представлява липсата на споделените интимности в любовта. Поне изразът му го показваше.
За първи път от много време насам Лито пък обърна внимание на признаците на старостта, явно напреднали у Монео.
Неочаквано ги сполетява — помисли той.
И в същия миг осъзна колко много държи на него и го цени.
Не бива в никакъв случай да се привързвам, ала просто не мога да постъпя другояче… Особено сега, когато Хви дойде.
— Ще ти се смеят и ще правят неприлични жестове — предупредително рече Монео.
— Това е добре.
— Как…
— Просто — нещо ново. А наша постоянна задача е да включваме новости в равновесието, променяйки го внимателно, без да застрашаваме и пречим на крайното оцеляване.
— Но би ли могъл да приемаш подобни…?
— Неприличието и сквернословията ли имаш предвид? — попита Лито. — Кое е обратното на тях?
Внезапно очите на Монео се разшириха; навярно бе осъзнал как стоят нещата благодарение на точно зададения въпрос. Сам бе виждал как си взаимодействат полюсите — познание за нещо, благодарение на действието на противостоящото му.
Ето как това, което търсим, се откроява на фона на всичко определящо го — помисли Лито. — Монео непременно ще го забележи.
— Прекалено опасно е — рече икономът му. Окончателната присъда на консерватизма! Не бе успял да се убеди. Той въздъхна дълбоко.
Да не забравям, че не трябва да ги лишавам от съмненията им. Тъкмо с това разочаровах моите Говорещи с риби на площада. Иксианците дърпат конците откъм чувствителната страна на съмненията у човека, Хви е доказателството.
Откъм преддверието отзвуча шум и суетене. Лито изолира входа, за да не го безпокоят без причина.
— Дойде моят Дънкан — каза той.
— Навярно е чул за плановете ти да се жениш!
— Сигурно.
Наблюдаваше как Монео отново се бори със съмненията си; нищо не можеше да прикрие хода на мисълта му. В момента тъй точно изпълняваше предопределената за него ниша като човешко същество, че на Лито му се прииска да го прегърне.
В душата му е събрана цялата гама на чувствата — от съмнение до вяра, от любов до омраза… Всичко! Всички най-ценни качества, които оплодяват желанието да раздадеш себе си в името на Живота,
— Защо Хви прие? — попита Монео.
Лито се усмихна. Той не може да се съмнява в мен; затуй, се чувства длъжен да се съмнява в останалите.
— Признавам, че единението ни не е от обичайните. Тя е същински примат, а аз вече не съм.
И отново Монео бе изправен пред неща, които можеше само да почувства, но не и да изрази.
Наблюдавайки го, Лито усети потока на осъзнаването — мисловен процес, протичащ толкова рядко, но с такава яркост и яснота, когато действително стане реалност, че си наложи абсолютно спокойствие, за да не причини и най-малкото вълнение в тоя поток.