Приматът мисли и с помощта на мисълта съществува. Зад хода на разсъжденията се намира нещо, което се проявява едновременно с действието на неговите клетки. Това е бързеят на човешките грижи за оцеляването на вида. Понякога те набират сили и се скриват зад плътни прегради, но аз съзнателно повиших чувствителността на Монео към движенията, протичащи в самата светая светих на същността му. Той ме следва, защото вярва, че съм поел най-правилния курс към оцеляването на човешките същества. Той знае за осмислящия процес на клетъчно ниво, който и аз долавям, когато оглеждам Златната Пътека, Това е съвсем естествено и хуманно, затуй и двамата смятаме едно и също: пътят трябва да продължи!
— Къде, кога и как ще протече сватбената церемония? — попита Монео.
Но не и защо — отбеляза Лито. Икономът вече не се опитваше да разбере защо. Бе се върнал на позицията, чиято сигурност познаваше най-добре. Той беше управителят на домакинството на Бог-Императора и премиерът на неговото правителство.
Монео разполага със съществителни, глаголи и определения, с които си служи при изпълнението на задълженията си. Думите ще действат от негово име по познатия ред. Може никога да не прозре трансцеденталния им потенциал, но разбира много добре как да ги ползва всеки ден по установения образец.
— Ще има ли отговор на въпроса ми? — настоя майордомът. Лито го игнорира за миг, премисляйки: Докато аз самият долавям, че словата са най-полезни, когато ми дават възможност да зърна непознати привлекателни места. Правилното използване на думите е малко известно на цивилизация, която сляпо вярва в механичната същност на абсолютната причинно-следствена връзка, очевидно сведена до основание с един-единствен корен — причината, и плодотворно зачатие от първостепенна важност — следствието.
— Иксиано-тлейлаксианската заблуда е впита като мида в човешките взаимоотношения — каза Лито.
— Господарю, дълбоко съм обезпокоен, че не й обръщаш нужното внимание.
— Монео, правя го. Наистина го правя.
— Не и когато си с мен.
— Дори и тогава.
— Вниманието ти непрекъснато отлита, господарю. Не бива да го криеш… Знай, че аз ще предам себе си, преди да предам теб.
— Може би мислиш, че витая из облаците и диря там нещо си?
— Какво „нещо си“, господарю?
Досега Монео не бе изпадал в чак такава дребнавост, но този път…
Лито му обясни за какво намеква, докато становете и совалките в паметта му подеха отново песента си:
Колко познато е всичко и отколе! Животински кожи за облекло… От ловците към скотовъдците… Дългите крачки по стълбата на осъзнаването… А сега трябва да направят още една стъпка, по-голяма от тази на някогашните хора.
— Отдаваш се на празни мисли — обвини го Монео.
— Имам достатъчно време и за тях. Това е сред най-интересните неща в съществуването ми като специфично множество.
— Господарю, назряват въпроси, които налагат нашето…
— А ти, Монео, ще бъдеш много изненадан, ако разбереш какво носят празните мисли. Никога не съм имал нищо против да прекарам цял ден в разсъждения, за които обикновеното човешко същество не би отделило дори минута. Защо не? За моя живот, който се очаква да продължи около четири хиляди години, какво е ден повече или по-малко? Колко време трае човешкият живот? Милиони… минути? Аз вече преживях толкова дни!
Икономът бе замръзнал в мълчание, унижен от сравнението. Навярно чувстваше собствения си живот като прашинка в очите на Бог-Императора.
Думи… Думи… Думи… — помисли той.
— А думите често са ненужни там, където се чувства и усеща — каза Лито.
Монео сякаш спря да диша.
Значи, господарят чете мислите ми!
— През цялата ни история — продължи Лито — думите са се използвали най-вече за да придадат завършен вид на някое неясно и отвлечено събитие, за което е отделено място в официалните летописи. И това събитие се тълкува там по такъв начин, че всички следващи обяснения се правят със същите думи, които накрая завършват с: „Ето смисъла на казаното.“
Разсъжденията му сякаш внезапно сломиха Монео, ужасен от неизречените неща, за които те намекваха.
— Ето как събитията се губят в историята — добави Лито. След като мълча дълго, икономът се осмели да напомни:
— Господарю, не отговори на въпроса ми. Питах за сватбата.
Умора звучи в гласа му — помисли Лито. — Какво пълно поражение!
Той изведнъж се оживи и заговори отсечено: