— Никога не съм имал по-голяма нужда от добрите ти действия и услуги, Монео. Сватбата трябва да бъде организирана с възможно най-голямо внимание. Необходима е прецизност, на която само ти си способен.
— Къде, господарю?
Е, нещо живна в гласа му.
— Селото Табур в Сарийър.
— Кога?
— Оставям на теб да определиш датата. Обяви я, след като всичко бъде подготвено.
— А самата церемония?
— Аз ще я ръководя.
— Господарю, няма ли да ти трябват помощници? Какви вещи ще са необходими?
— Освен обичайните ритуални украшения?
— Всичко, за което мога да не…
— Няма да ни трябва много за малката ни шарада.
— Господарю? Умолявам те! Недей…
— Ти ще стоиш до булката и ще я предадеш, за да се омъжи — прекъсна го Лито. — По стария ритуал на свободните.
— Значи ще са ни нужни водни халки(*) — кимна Монео.
— Да! Ще използвам тези на Гани.
— А кои ще са присъстващите, господарю?
— Само гвардията на Говорещите с риби и благородниците. Икономът се вгледа внимателно в лицето на Бог-Императора.
— Кого има предвид господарят, когато споменава благородниците?
— Теб, семейството ти, всички от домакинството ни, царедворците от Цитаделата.
— Моето семейство… — трудно преглътна Монео. — Включваш ли Сиона?
— Ако оцелее след изпитанието.
— Но…
— Тя не е ли от твоето семейство?
— Разбира се, господарю, тя е атреидка и…
— Е, тогава с пълно основание включвам и нея!
Монео извади от джоба си малко запаметяващо устройство — тъмночерна вещ от Икс, чието съществуване нарушаваше забраните на Бътлъровия джихад. Лека усмивка пробяга по устните на Лито. Майордомът знаеше задълженията си и преминаваше към тяхното изпълнение.
Шумотевицата около Дънкан Айдахо зад вратата се засили, но той не обърна внимание на звуците.
Добре известна му е цената на привилегиите — помисли Лито. — По-точно, става дума за особен съюз — този на привилегията и дълга. Именно в него е събрано кредото на аристократа и неговото извинение.
Монео приключи с взимането на бележки.
— Още няколко подробности, господарю… Ще има ли специални дрехи за Хви?
— Влагосъхраняващ костюм и роба за невяста от свободните. Но оригинални.
— А украшения и други дреболии?
Погледът на Бог-Императора се спря на пъргавите пръсти, които играеха върху записващото устройство, визирайки някакъв завършек.
Качества на водеща фигура, смелост, усет към познанието и чувство за ред са неща, дето той има в излишък. Заобикалят го като сияние, но същевременно скриват от очите на всички останали, с изключение на мен, вътрешното загниване. То е неизбежно. Отида ли си, ще го видят.
— Господарю? — настойчиво се обади Монео. — Да не би пак да се носиш из облаците?
Аха! Новият израз му харесва!
— Това е всичко — каза той. — Робата, влагосъхраняващият костюм и водните халки.
Икономът се поклони и си тръгна.
Сега погледът му е устремен напред — помисли Лито, — но и тази новост ще отмине. Отново ще се обърне към миналото. А някога хранех големи надежди за него. Както и да е… Може би Сиона.
„Не създавай герои“ — казваше баща ми.
От широката крачка, с която Айдахо влезе стремително в малката стая, след като шумните му настоявания за прием бяха уважени, Лито съумя да забележи важна промяна в голата. Същото се бе повтаряло многократно, така че го познаваше достатъчно добре. Дънкан дори не размени приветствени слова с излизащия Монео. Всичко съвпадаше с установения модел. Но каква досада вече предизвикваше той, моделът!
Бе измислил дори наименование на трансформацията, протичаща в Дънкановците. Наричаше я „синдромът Откакто“.
Голите нерядко питаеха съмнения във връзка с потайните неща, които са могли да се случат през вековете на забрава, откакто те за последен път са осъзнавали събитията. Какво са правили хората през цялото време оттогава насам? Каква би могла да е причината за желанието им да ме връщат обратно, след като съм реликва от тяхното минало? Ничие его не може да преодолее завинаги подобни съмнения — особено пък на човек, който е създаден с тях.
Един от голите бе упрекнал Лито по следния начин:
„Погрижил си се да заложат в тялото ми неща, за които не знам. Така то ти казва всичко. Навсякъде ме шпионираш!“
Друг го беше обвинил, че разполага с „машина за манипулиране, която ни кара да вършим исканото от теб“.
Веднъж влязъл в действие, синдромът Откакто не можеше никога да бъде напълно отстранен. Възможен беше контрол, дори отклоняване, но хвърленото вече зърно можеше да се разбуди внезапно и при най-незначителния повод.